Тримата мускетари

— Чакайте, чакайте! — извика дукът. — Аз сложих тия диаманти само веднъж преди осем дни на кралския бал в Уиндзор: Контеса Уинтър, с която бях скаран, се помири с мене на този бал. Това помирение е било отмъщение на ревнива жена. Оттогава не съм я виждал. Тази жена е агент на кардинала!

— Та той в цял свят ли има агенти! — извика д’Артанян.

— О, да, да! — отговори Бъкингам, като стисна зъби от гняв. — Да, той е страшен противник. Но кога ще се състои този бал?

— Идущия понеделник.

— Идущия понеделник! След пет дни! Ние имаме повече време, отколкото ни е необходимо. Патрик! — извика дукът, като отвори вратата на параклиса. — Патрик!

Довереният му камердинер влезе.

— Моят златар и секретарят ми!

Камердинерът излезе — бързината и безмълвието му подчертаваха навика, който беше придобил, да се подчинява сляпо и безропотно.

При все че златарят бе повикан пръв, най-напред се появи секретарят. Много просто — той живееше в двореца. Той свари Бъкингам, седнал пред една маса в спалнята си да пише няколко заповеди със собствената си ръка.

— Господин Джексън — започна той, — ще отидете още сега при лорд канцлера и ще му предадете, че го натоварвам с изпълнението на тия заповеди. Желая да бъдат оповестени веднага.

— Но, господарю, ако лорд канцлерът ме попита какви причини са дали повод на ваша светлост да взема такива изключителни мерки, какво да отговоря?

— Отговорете му, че такова е моето желание и че не давам на никого сметка за желанията си.

— Този ли отговор трябва да даде той на Негово величество — продължи усмихнат секретарят, — ако случайно Негово величество полюбопитствува да узнае защо никой кораб не може да излиза от пристанищата на Великобритания?

— Имате право, господине — съгласи се Бъкингам. — В такъв случай лорд канцлерът ще каже на краля, че съм решил да обявя война и че тази мярка е първото ми враждебно действие срещу Франция.

Секретарят се поклони и излезе.

— От тая страна можем да бъдем спокойни — обърна се Бъкингам към д’Артанян. — Ако диамантите не са заминали още за Франция, те ще пристигнат там след вас.

— Как така?

— Наложих ембарго на всички кораби, които се намират в момента в пристанищата на Негово величество, и без специално разрешение никой от тях не ще посмее да вдигне котва.

Д’Артанян погледна смаян този човек, който поставяше безграничната власт, с която го бе облякло доверието на един крал, в услуга на любовта си. Бъкингам прочете по лицето на младежа мислите му и се усмихна.

— Да — рече той. — Да! Ана Австрийска е моята истинска кралица. Само една нейна дума и аз бих изменил на родината си, на краля си, на бога. Тя ме помоли да не изпращам на протестантите в Ла Рошел помощта, която им бях обещал, и аз я послушах. Престъпих думата си, но какво от това, изпълних нейното желание; кажете, не съм ли богато възнаграден за послушанието си — на това послушание аз дължа нейния портрет!

Д’Артанян се учуди — на какви слаби и незнайни нишки виси понякога съдбата на един народ и животът на хората!

Той беше изцяло погълнат от своите мисли, когато влезе златарят. Този златар беше един от най-изкусните майстори ирландци, който сам признаваше, че печели сто хиляди фунта годишно от Бъкингамския дук.

— Господин О’Рейли — каза му дукът, като го въведе в параклиса. — вижте тези диаманти и ми кажете колко струва единият.

Златарят хвърли само един поглед върху изящната направа, пресметна едно върху друго стойността на диамантите и отговори без никакво колебание:

— Хиляда и петстотин пистола единия, милорд.

— Колко дни ще бъдат необходими, да се изработят два такива диаманта? Виждате, че липсват два.

— Осем дни, милорд.

— Ще ги платя по три хиляди пистола единия, но ми трябват за в други ден.

— Ще ги имате, милорд.

— Вие сте безценен човек, О’Рейли, но това не е всичко: тия диаманти не могат да се поверят на никого, трябва да се изработят в двореца.

— Невъзможно, милорд, само аз мога да ги изработя така, че да не се забелязва разликата между новите и старите.

— И така, драги ми господин О’Рейли, вие сте мой пленник и ако искате да излезете сега от двореца ми, няма да можете; примирете се с това. Посочете ми кои ваши помощници са ви необходими и кажете какви инструменти да ви донесат.

Златарят познаваше дука, знаеше, че всякакви възражения са излишни, и се примири веднага.

— Ще ми бъде ли позволено да предупредя жена си? — попита той.

— О, ще ви бъде позволено дори и да я виждате, драги господин О’Рейли, вашето пленничество ще бъде приятно, бъдете спокоен. И понеже всяко безпокойство трябва да бъде възнаградено, ето извън цената на диамантите един бон от хиляда пистола, за да забравите неприятностите, които ви причинявам.

Д’Артанян не можеше да се опомни — тъй много се учудваше на този министър, който разполагаше своеволно с хората и милионите.

Златарят пък писа на жена си и й изпрати бона от хиляда пистола, като й възложи в замяна на това да му изпрати най-опитния му помощник, един подбор от диаманти с точното тегло и названията им и приложи списък на инструментите, които му бяха необходими.