Тримата мускетари

Бъкингам заведе златаря в определената за него стая, която след половин час се превърна в работилница. После постави часовои на всяка врата със заповед да не пускат вътре никого освен камердинера му Патрик. Излишно е да добавяме, че на златаря и на помощника му беше изрично забранено да излизат под какъвто и да било предлог.

След като даде тия нареждания, дукът се върна при д’Артанян.

— Сега, млади приятелю — каза той, — Англия принадлежи на нас двамата. Какво искате, какво желаете?

— Едно легло — отвърна д’Артанян, — Да си призная, засега то ми е най-необходимо.

Бъкингам даде на д’Артанян стая, съседна на неговата. Искаше младият човек да бъде близо до него не защото не му вярваше, но за да има край себе си човек, на когото да говори постоянно за кралицата.

След един час в Лондон бе оповестена заповедта — никакви кораби, натоварени за Франция, да не напускат пристанищата, дори и пощенският кораб. За всички това означаваше обявяване на война между двете кралства.

След два дни, в единадесет часа, двата диаманта бяха готови. Те бяха така точно направени, толкова много си приличаха, че Бъкингам не можа да различи новите от старите, а и най-опитните в това отношение щяха да се заблудят като него.

Веднага той изпрати да повикат д’Артанян.

— Ето — рече му той, — вземете диамантения накит, за който дойдохте, и ми бъдете свидетел, че аз направих всичко, което е по силите на един човек.

— Бъдете спокоен, милорд, ще кажа всичко, което видях. Но ваша светлост ми давате диамантите без ковчежето?

— Ковчежето ще ви пречи. Освен това сега ковчежето ми е още по-скъпо, защото само то ми остава. Ще кажете, че съм го запазил за себе си.

— Ще изпълня поръчката ви дума по дума, милорд.

— А сега — продължи Бъкингам, като устреми поглед в момъка, — ще мога ли някога да ви се отплатя?

Д’Артанян цял се изчерви. Той разбра, че дукът търси начин да го накара да приеме нещо и мисълта, че кръвта на приятелите му и неговата кръв ще бъдат заплатени с английско злато, страшно го отврати.

— Да се разберем, милорд — отвърна д’Артанян, — и да преценим всичко предварително, за да не изпаднем в недоразумение. Аз служа на краля и на кралицата на Франция и съм зачислен в гвардейската рота на господин Де-з-Есар, който, както и неговият шурей господин дьо Тревил са особено предани на техни величества. Има и нещо друго — аз може би нямаше да направя нищо, ако не исках да бъда приятен на едно лице, което ми е скъпо, както на вас е скъпа кралицата.

— Да — усмихна се дукът, — мисля дори, че познавам това лице, то е…

— Милорд, не съм я назовал — прекъсна го бързо момъкът.

— Така и трябва — каза дукът. — Значи на това лице трябва да бъда благодарен за вашата преданост.

— Да, милорд, защото точно сега, когато става дума за война, аз трябва да си призная, че в лицето ви, Ваша светлост, виждам само англичанин, следователно само враг, и с по-голямо удоволствие бих ви срещнал на бойното поле, отколкото в Уиндзорския парк или в коридорите на Лувър. Това обаче няма да ми попречи да изпълня точно задачата си и да умра, ако е нужно, при изпълнението й, но аз ви повтарям, Ваша светлост, че няма за какво лично да ми благодарите за това, което правя за себе си при нашата втора среща, нито за онова, което направих вече за вас при първата ни среща.

— У нас казват: „Горд като шотландец“ — прошепна Бъкингам!

— А у нас казват: „Горд като гасконец“ — отвърна д’Артанян. — Гасконците са френските шотландци.

Д’Артанян се поклони на дука и тръгна да си отива.

— Е? Къде тръгвате така? Откъде ще минете? Как?

— Да, наистина.

— Боже мой, тия французи са много самонадеяни!

— Бях забравил, че Англия е остров и че вие сте негов крал.

— Идете на пристанището, потърсете кораба „Сънд“ и предайте това писмо на капитана; той ще ви изведе на едно малко пристанище, където положително никой не ви очаква, тъй като там обикновено спират само рибарски кораби.

— Кое е това пристанище?

— Сен Валери; но почакайте: като стигнете там, ще влезете в една сбутана кръчма без име и без фирма, истински моряшки вертеп. Няма да сбъркате, тя е само една.

— После?

— После ще намерите съдържателя и ще му кажете: „Гог“

— Какво означава това?

— Напред. Това е паролата. Той ще ви даде напълно оседлан кон и ще ви посочи пътя, който трябва да следвате; по пътя си ще намерите четири такива смени на коне. Ако искате, оставете навсякъде адреса си в Париж, конете ще ви последват; вие видяхте вече два от тях и ги оценихте като познавач: това са конете, които яздехме; доверете се на мене, другите няма да бъдат по-лоши. Тези четири коня са напълно оседлани за поход. Колкото и да сте горд, няма да откажете да приемете единия и да предложите останалите на тримата си приятели: с тях всъщност ще воювате срещу нас. Целта оправдава средствата, както казвате вие французите, нали?

— Да, милорд, приемам — каза д’Артанян — и ако е угодно на бога, добре ще използуваме вашите подаръци.

— Е, дайте си ръката, млади момко; може би скоро ще се срещнем на бойното поле, но сега се надявам, че ще се разделим като добри приятели.