Вече е все едно…

— Уведоми своя крал, че искам да го посетя! — рече Дъфи.

Онзи вдигна ръце и отстъпи заднишком от прага.

— Махай се… — извика пискливо.

Уилям бутна широко вратата, но остана на мястото си.

— Размърдай се, или ще те размърдам аз!

Клив бръкна с ръка във вътрешността на сакото си, но Дъфи бързо направи крачка напред и го зашлеви през лицето.

— Не го бий повече, той ще се държи добре — обади се дребосъкът от горния край на вътрешното стълбище.

Клив извади ръката си от сакото и се отдалечи още повече. От гърлото му излизаше остър цвилещ звук.

— Защо не разкараш този задник? — рече Дъфи.

Малчото слезе долу. Носеше нахлупената си шапка. Уилям едва ли би могъл да си го представи без нея.

— Къде е Морган? — попита той.

Ниското мъжле беше изключително предпазливо — не се приближаваше прекалено близо до Дъфи.

— Ти го изненада — отвърна то с тънка усмивка.

— Хич не ме е грижа — заяви Уилям. — Дошъл съм да се срещна с него.

Дребосъкът изви глава към Клив.

— Чу ли? — попита го. — Дошъл бил да се срещне с него.

Дъфи се протегна и сграбчи джуджето за реверите на сакото. Очите му приличаха на парчета гранит.

— Престани с тези твои циркаджийски номера!

Малкият тип решително заби един автоматичен пистолет в жилетката му.

— Не ставай груб, мистър — предупреди той.

Дъфи махна ръката си и се дръпна леко назад.

— Прибери това пушкало и си понапрегни мозъка каза.

— Съобщи на Морган — рече дребосъкът на Клив.

Уилям замислено го наблюдаваше от мястото си.

— Нали не смяташ да въздаваш неприятности? — с надежда запита джуджето.

Дъфи поклати глава.

— Твоят женствен нарцис посегна към патлака си обясни той. — Не мога да стоя безучастен в такива случаи.

Другият се закиска.

— Веднъж опознаеш ли Клив, няма как да не го обикнеш — отвърна.

Дъфи продължаваше да стои неподвижно.

— Защо не скриеш това желязо? — спокойно предложи той. — Моментът не е подходящ за тапешници.

Дребосъкът пъхна пистолета в кобура под мишницата си.

— Понякога ставам нервен — рече, разпервайки ръце в знак на извинение.

В дъното на коридора се отвори една врата и се появи Морган.

— Насам! — извика той.

Дъфи бавно мина по коридора и влезе в стаята. Морган стърчеше по средата, а в отсрещния край Джо се беше облегнал на стената. Той ровичкаше с дървена клечка из дупките на зъбите си.

Уилям поздрави Морган с кимване.

— Защо, за Бога, е цъфнал тук този тип? — каза Джо.

Морган го възпря с повдигане на ръка.

— Донесе ли най-после снимките, Дъфи? — попита той.

— Разкарай главорезите си, искам да поговорим — отговори Уилям.

— Да го „погаля“ ли? — рече Джо. — Той си пада по това и ще си го получи…

— Почакай отвън! — нареди му Морган.

Джо сви рамене, но излезе, минавайки плътно до Дъфи. Когато се изравни с него, той завря сплесканата си физиономия в лицето му и се ухили:

— Капризно момче си ти, нали?

Дъфи не направи никакво движение.

— Имаш лош дъх — задоволи се да отвърне той.

Джо затвори вратата след себе си. Тогава Уилям се приближи до едно масивно кресло и седна. Не посегна да свали шапката си. Морган се облегна на украшението над камината и зачака.

— Дължим си взаимно този разговор, нали? — каза Дъфи.

Морган извади табакера, избра една от дългите и тънки хавански пури, пъхна я между ситните си зъби, отхапа гладко крайчеца й и го изплю в празната камина. Сетне прибра табакерата обратно в джоба си.

— Аз също бих запалил — обади се Уилям.

— Не и от моите! Говори… — изгледа го Морган. Неговите подпухнали очи бяха подчертано враждебни.

Дъфи сви рамене и взе цигара от собствената си табакера.

— Както кажеш…

Лицето на Морган се скри зад гъстия дим, докато палеше пурата.

— Моите петстотин долара са все още у тебе — подметна.

— Разбира се — кимна Дъфи. Той измъкна портфейла си и отброи пет банкноти по сто долара, след което ги хвърли на масата. — Пазех ти ги.

Физиономията на другия изразяваше пълно стъписване. Той се взря ядосан в петте банкноти, после скръсти ръце зад гърба си и леко се повдигна на пръсти.

— Изненадан съм — призна. — Мислех, че ще ме завлечеш.

— Сумата е значителна — рече Уилям. — Купи подарък на твоето хомосексуалистче.

Морган се вцепени.

— Мери си приказките! — произнесе с пресипнал глас той.

— Хайде да си спестим заплахите и да минем по същество. Отдавна се каня да поговоря с тебе. Когато ми пробута онзи номер с фотографиите, действително изпаднах в затруднено положение и не съм излязъл от него и досега. Но на мене взе да ми се нрави и виждам, че в тази работа има доста пари. Подай ми ръка сега и ще ти разкрия една далавера, от която ушите ти направо ще клепнат. Да бъдем откровени. Ти искаше да притиснеш Едуин Инглиш чрез дъщеря му, нали така?

Морган го съзерцава няколко минути с безизразен поглед, после рече:

— Да предположим, че да.

— Ако ти бях предал снимките на Кетли и момичето, ти щеше да си в състояние да счупиш черупката на Инглиш. Щеше да го уведомиш за условията си и той щеше да бъде принуден да ги приеме.

Морган отиде до един стол и седна, но не каза нищо.

— Познаваш ли Мърей Глисън?

— Да, познавам го. — По лицето на Морган премина тръпка на изненада.

— Какво знаеш за него?

— Какво целиш? — прояви внезапно нетърпение онзи.