Вихърът на Жътваря

Умът на Варат Таун беше изключил. Негоден за смислени обяснения. Той ломотеше несвързано, крещеше на всеки, който се приближеше прекалено до него, ала не можеше да откъсне опулените си очи от изпадналия в несвяст Икариум.

Последвали бяха хрипливите думи на Таралак Вийд. „Всички са мъртви. Всички. Първият трон е унищожен, всеки бранител е заклан — единствено Икариум остана прав и дори той е тежко ранен. Той е… той е достоен за вашия император.“

Но гралът бе твърдял същото още от самото начало. Истината беше, че никой не знаеше със сигурност. Какво се беше случило в подземната гробница, където стоеше Първият трон?

Ужасните твърдения не свършваха тук. Тронът на Сянка също бе унищожен. Ян Товис помнеше отчаянието и ужаса по лицата на Тайст Едур, когато разбраха какво им казва Таралак Вийд.

Нужна беше нова експедиция. Това поне бе очевидно. За да се види истината за тези твърдения.

Порталът се бе затворил скоро след като бе изплюл оцелелите, изцеряването бе почти толкова яростно и отчаяно, колкото и нараняването, какофония от писъци — като изгубените души на прокълнати — изригна от портала в последния миг и остави всички с ужасното убеждение, че и други са се втурнали, за да излязат навън.

Скоро по дирите на това подозрение дойде вестта за провали — на кораб след кораб от флотата — на чародеите на Едур, докато се опитваха да всекат нови пътеки през лабиринтите. Травмата, нанесена от това хаотично раздиране, по някакъв начин бе запушила всяка възможна пътека до мястото с Трона на Сянка, както и до Първия трон на Т’лан Имасс. Завинаги ли щеше да е това? Никой не знаеше. Дори да посегнеш, както бяха сторили магьосниците, означаваше да се присвиеш от дивашка болка. „Горещо — казваха. — Самата плът на съществуването бушува като огън.“

Но в действителност Ян Товис малко се интересуваше от тези неща. Беше загубила войници, а за никого не я болеше повече, отколкото за първия й помощник Варат Таун.

Вторачи се в присвитата му в ъгъла фигура. „Това ли ще предам на жена му и детето му в Блуроуз?“ Ледерийските лечители се бяха погрижили за него, но без успех — извън силите им беше да изцерят раните на ума му.

Чу тропот на ботуши в коридора. Отстъпи встрани, щом на прага се появи стражът с босоногия си подопечен. Поредният „гост“. Монах от теократичния архипелаг Кабал, който, много странно, се бе присъединил доброволно към едурската флота, съгласно, както се оказа, традицията да се предоставят заложници като предпазна мярка срещу потенциални врагове. Едурският флот бе твърде много пострадал, за да представлява голяма заплаха по това време, все още ближеше рани след гонитбата с перишите, но това, изглежда, не означаваше много — традицията, предопределяща първия контакт с чужденци, си беше официална политика.

Кабалийският монах стигаше само до рамото на Здрач, хилав, плешив, закръгленото му лице бе изрисувано в комична маска с ярки бои и подсилваше изражението на веселост, съвършено отразено в блясъка на очите му. Ян Товис не беше знаела какво да очаква, но определено… не и това.

— Благодаря ви, че се съгласихте да го видите — рече тя. — Разбирам, че притежавате талант на лечител.

Монахът изглеждаше готов да се пръсне от смях при всяка нейна дума и Здрач изпита раздразнение.

— Разбирате ли ме? — строго попита тя.

Чертите под боядисаното лице бяха гладки, безизразни. Монахът заговори на гладък ледерийски:

— Разбирам всяка ваша дума. Ако се съди по ритъма на говора ви, произхождате от северния дял на империята, от крайбрежието. Освен това сте научили нужната интонация, която е част от военния акцент, което не поправя изцяло утайката от низшето ви рождение, но все пак е достатъчно посредничество, за да остави повечето ви другари разколебани за статута на семейството ви. — Очите, меко кафяви, преливаха от мълчалив смях при всяка изречена фраза. — Това, разбира се, не се отнася за временното зацапване, което произтича от дългата близост с моряци, както и с Тайст Едур. Което — може би ще ви облекчи, като го чуете — намалява бързо.

Ян Товис погледна към стоящия зад монаха страж и го отпрати с мълчалив жест.

— Ако това е представата ви за шега — каза на кабалиеца след това, — то дори боята не помага.

Очите му просветнаха.

— Уверявам ви, не е търсен никакъв хумор. Е, казаха ми, че вашите лечители не са имали никакъв успех. Вярно ли е това?

— Да.

— А Тайст Едур?

— Те… не се интересуват от съдбата на Варат Таун.

Монахът кимна, сбра широките коприни на халата си и безшумно тръгна към мъжа в ъгъла.

Варат Таун заскимтя и задраска по стените.

Монахът спря, кривна глава, после се обърна към Ян Товис.

— Желаете ли да чуете оценката ми?

— Давайте.

— Той е луд.

Тя зяпна в игривите му очи и изпита внезапно желание да го удуши.

— Това ли е всичко? — Въпросът й излезе хрипливо, натежал от закана.