Вихърът на Жътваря

— Добре си се върнал, лейтенант — каза, отбягваше погледа му. — Достатъчно силен ли си да ме придружиш?

— Да. Ще се опитам.

— Добре.

Щом излязоха, се озоваха лице в лице с грала варварин.

— Ти си се… съвзел. Не мислех… — каза Таралак Вийд. — Е, радвам се.

— Ти ни предупреди многократно — промълви Варат Таун.

Гралът отвърна намръщено:

— Да, предупредих ви. И да, бях достатъчно глупав да изгарям от желание да видя…

— А следващия път? — изръмжа Варат Таун.

— Няма нужда да ме питаш за това.

Лейтенантът изгледа дивака, след това започна да се свлича и Таралак го подхвана. „А, това, което са споделили. Това е. Това.“

Гралът я погледна ядосано.

— Полумъртъв е от изтощение!

— Знам.

— Ще му помогна. Накъде ни водиш, Атри-Преда?

— В по-гостоприемно жилище. Какво правиш тук, Вийд?

— Внезапен страх — отвърна той, крепеше изпадналия в несвяст Варат.

Тя се приближи да му помогне.

— Какъв страх?

— Че ще го спрат.

— Кого?

— Икариум. Че вие ще го спрете — сега особено, сега, когато този мъж отново е с ума си. Той ще ви каже — всичко ще ви каже…

— Таралак Вийд — каза тя дрезгаво, — с лейтенанта напускаме този град след два дни. Тръгваме на север. През това време Варат Таун е под моите грижи. И на никой друг.

— Никой освен мен, тоест.

— Ако настояваш.

Гралът я погледна изпитателно.

— Знаеш, нали? Той ти е казал…

— Да.

— И си решена да не казваш нищо, на никого. Никакво предупреждение…

— Точно така.

— Кой друг би могъл да подозира… Вашите древни истории за Първата империя. Вашите учени…

— Не знам за това. Има един, и ако успея, той ще дойде с нас.

„Онзи проклет монах. Би трябвало да е съвсем просто. Кабалийските жреци са разбрали погрешно. Пратили са ни посланик, а не поборник. Никаква стойност няма да бъде убит — горкият глупак не може да се бие… А Рулад ще се ядоса, че му губят времето… Да, това трябва да свърши работа.“

— Всички учени…

— Са мъртви или в затвора. — Тя погледна навъсено грала. — А ти? Ще избягаш ли с нас?

— Знаеш, че не мога — трябва да споделя съдбата на Икариум. Повече, отколкото разбира който и да е от тях. Не, Атри-Преда, няма да напусна този град.

— Това ли беше задачата ти, Таралак Вийд? Да доведеш Икариум тук?

Той отказа да срещне погледа й.

— Кой те изпрати? — настоя тя.

— Има ли значение? Ние сме тук. Чуй ме, Здрач, вашия император го използват жестоко. Има война между боговете, ние сме нищо — ти, аз, Рулад Сенгар. Тъй че замини, колкото можеш по-надалече. И отведи този храбър воин със себе си. Направи това и поне няма да скърбя…

— А да съжаляваш?

Той се изплю на пода. Единственият му отговор — но тя го разбра много добре.

Запечатан в дебела стена от дялан варовик в дъното на отдавна изоставен коридор в един забравен проход на Стария дворец, древният храм на Блудния вече не съществуваше в колективната памет на гражданите на Ледерас. Централната му куполна камера трябваше да остане неосветена, въздухът й стаен и неподвижен вече над четири столетия, а в разклоненията, водещи към по-малките помещения, стъпки бяха отеквали за сетен път преди сто, че и повече години.

Блудния беше излязъл в света в края на краищата. Олтарът бе хладен и мъртъв. Последните жреци и жрици — титли, пазени в тайна заради напастта от погроми — бяха отнесли своите гностически традиции в гробовете си, без последователи, които да заемат местата им.

„Господарят на Крепостите е излязъл в света. Сега е сред нас. Не може вече да има култ — никакви жреци, никакви храмове. Единствената кръв, която от днес ще вкусва Блудния, е неговата собствена. Той ни предаде.“

„Предаде всички нас.“

И все пак шепотите така и не заглъхваха. Отекваха като призрачни ветрове в божия ум. С всяко изричане на името му, като молитва, като проклятие, той можеше да усети онзи трепет на сила — с присмех към всичко, което бе държал в ръцете си, с присмех към кипящите огньове на кръвните жертви, на страстната и страховита вяра. Имаше времена, признаваше го, в които бе познавал съжалението. За всичко онова, което тъй драговолно беше предал.

Господарят на Плочите, Вървящият между Крепостите. „Но Крепостите бяха повехнали, силата им беше забравена, погребана от отминаващите век след век. И аз също съм повехнал, затворен в този къс земя, тази жалка империя в ъгъла на един континент. Вървях из света… но светът е остарял.“

Стоеше срещу каменната стена в дъното на коридора. Още няколко мига нерешителност. После пристъпи през нея.

И се озова в тъмнина. Въздухът бе застоял и сух. Някога, много отдавна, бе имал нужда от плочи, за да постигне такова нещо като преминаване през здрава каменна стена. Някога силите му изглеждаха нови, преливащи от възможности. Някога му се струваше, че би могъл да оформя и преоформя света. Такава арогантност. Беше се опълчвал на всеки напор на реалността… до време.