Вихърът на Жътваря

— Скъпо момиче, тази игра жива ще те изяде. — Думите бяха най-смътен шепот, докосване на дъх по двете уши. Тя се сепна, озърна се сърдито, усети присъствие нечие зад себе си, обърна се рязко… никой.

— Кой си? — запита властно.

— Внимавай със събирането на имена. Това е… преждевременно…

— Назови се, призрак! Заповядвам ти.

— О, принудата, вечното оръжие на незаслужаващите. Я вместо това да се спазарим на вяра. Онзи пръст, който държиш на шията си, Гадателко — какво възнамеряваш да правиш с него?

Тя стисна амулета си.

— Няма да ти кажа…

— Тогава в замяна аз ще ти разкрия същото — нищо.

Тя се поколеба.

— Можеш ли да предположиш?

— А, и правилно ли предположих?

— Да.

— Преждевременно.

— Не бързам, призрако — не съм глупава.

— Не си, да — отвърна призракът. — Все пак нека продължим пазарлъка…

— Защо? Ти не си се разкрил…

— Търпение. Гадателко на плочки, изчакай ме, докато… добия кураж. Преди да направиш каквото възнамеряваш. Изчакай ме и ще ти помогна.

Тя изсумтя.

— Ти си призрак. Нямаш никаква сила…

— Призрак съм и точно затова имам сила. За онова, което търсиш.

— Защо трябва да ти вярвам? Защо трябва да се съглася с какъвто и да е твой съвет?

— Е, добре, ето ти моята част от пазарлъка. Сега ти говориш с Куру Кан, някогашния Цеда на крал Езгара Дисканар.

— Убит от Трул Сенгар…

Подобие на кикот.

— Да де, все някой трябваше да забие копието…

— Знаел си какво предстои?

— Да знаеш нещо и да можеш да направиш нещо по въпроса са две различни неща, Гадателко на плочи. Все едно, истинската вина можеш да я припишеш на Блудния. И признавам, мисля все някога да го повикам да си побъбрим. Но като теб разбирам необходимостта да не се бърза. Е, разбрахме ли се?

Тя облиза устни и отвърна:

— Да.

— Тогава ще те оставя на образованието ти. Но внимавай, когато хвърляш плочките — много рискуваш, като разкриваш така пророческите си дарби.

— Но аз трябва да знам…

— Да знаеш и да можеш да направиш нещо…

— Да — тросна се тя, — чух го вече.

— Липсва ти почтителност.

— Бъди благодарен за това.

— Може и да си права. Струва си да се обмисли май.

— Смяташ ли да ме шпионираш всеки момент тук долу?

— Не, това би било жестоко, да не говорим, че е тъпо. Когато идвам тук, ще бъдеш предупреждавана — от вятъра, от мъглата, нали? Сега виж как ще изчезнат.

Тя зяпна в завихрилия се облак, видя как се стопи — и след миг го нямаше.

В залата се възцари тишина, въздухът се затаи; чуваше само собствения си дъх.

„Куру Кан, кралският Цеда! Виж как си събирам съюзници. О, колко сладко ще е това отмъщение!“

Гаснещите запрашени слънчеви лъчи се стелеха над пространството, където бе стоял старият храм. Отломките, запълнили долната половина на зева, бяха потопени в сумрак. Фрагменти от фасадата се бяха пръснали по улицата — парчета от плъхове, в изумително обилие. Сеймар Дев се доближи, разрита отломките и намръщено огледа потрошените каменни гризачи.

— Това е крайно… обезпокоително.

— Охо! — Таксилиан се усмихна. — Вещицата говори. Кажи ми: какво усещаш в това страшно място?

— Неизброимо много духове — отвърна тя. — И всички са… плъхове.

— Някога имаше един д’айвърс, нали? Ужасно демонично същество, което скиташе по търговските пътища на Седемте града…

— Грилън…

— Така се казваше, да! Е, имаме ли и тук такъв… Грилън?

Тя поклати глава.

— Не, това ми се струва много по-старо.

— А кървенето? На сила?

— Не съм сигурна. — Тя се озърна и видя, че някакъв висок, загърнат в наметало мъж от другата страна на улицата ги наблюдава. — Някои неща, много отдавна спрели, не бива никога да се разбуждат. Уви…

Таксилиан въздъхна.

— Много използваш тази дума. „Уви“. Твърде примирена си, Сеймар Дев. Бягаш от собственото си любопитство — не мисля, че винаги си била такава.

Тя присви очи.

— О, любопитството ми си е същото. Но мисля, че ефикасността ми е надвита.

— Въртим се и кръжим по теченията на съдбата, така ли?

— Може и така да се каже, ако искаш. — Сеймар въздъхна. — Добре, видях достатъчно. Освен това скоро ще дойде комендантският час, а доколкото разбирам, стражите убиват нарушителите на закона на място.

— Видяла си — но не обясняваш нищо!

— Съжалявам, Таксилиан. Всичко това изисква… доста мислене. Ако стигна до важни заключения, бъди сигурен, че ще те уведомя.

— Заслужавам ли такава ирония?

— Не. Уви.

Бъг най-сетне се появи от сумрака на задната уличка и спря до Техол, който стоеше подпрян на една стена, скръстил ръце под одеялото, което бе увил около себе си като халат.

— Господарю, защо се колебаете пък сега?

— Аз ли? Ами… то само изглежда като колебание. Знаеш ли, можеше да ми позволиш да ти помогна да носим това.

Бъг остави тежкия чувал на земята.

— Изобщо не сте предлагали.

— Е, това щеше да е непристойно. Ти трябваше да настоиш.

— Сигурен ли сте, че сте прав, господарю?

— Ни най-малко. Но малко любезност от твоя страна щеше да ни помогне да подминем този неловък момент.

От чувала се чу тихо кудкудякане.

Техол примига.

— Бъг, ти каза пенсионирани кокошки, нали?

— Да. В замяна на някои скромни ремонти на водопровод.

— Но… те не са мъртви.

— Не са, господарю.