Вихърът на Жътваря

Знаеше много добре, че все още упорства в заблудата си — проклятие сред боговете. И обичаше да се забавлява — да бутне тук, да дръпне там, а после да се отдръпне и да погледа как съдбите се преподреждат, как всяка нишка бръмчи от намесата му. Но ставаше все по-трудно. Светът му се съпротивляваше. „Защото аз съм последният, аз самият съм последната нишка назад към Крепостите.“ И ако тази нишка се прекъснеше, напрежението изведнъж щеше да изплющи, да го изхвърли напред, в дневната светлина… и тогава какво?

Блудния махна с ръка и в нишите-раковини ниско по куполната стена отново лумнаха пламъци, замятаха треперливи сенки по мозаичния под. Бяха занесли тежък ковашки чук до олтара на издигнатия му подиум. Натрошените камъни все още кървяха обвинения в ушите на Блудния. „Кой кому служи, проклети да сте? Аз излязох, сред вас, за да променя — за да мога да ви донеса мъдрост, колкото мъдрост притежавах. Мислех… мислех, че ще сте благодарни.“

„Но вие предпочетохте да леете кръв в мое име. Думите ми просто се изпречиха на пътя ви, виковете ми за милост към съгражданите ви — о, как ви разгневиха.“

Мислите му се смълчаха. Той настръхна. „Какво е това? Не съм сам!“

Отвърна му тих смях от един от проходите. Той бавно се обърна.

Съществото, което се беше присвило там, бе по-скоро огре, отколкото човешко: широки рамене, покрити с настръхнали черни косми, издължена напред глава върху къс врат. Долната половина на лицето бе странно изпъкнала под дългите завити мустаци и рошавата брада, големи пожълтели бивни стърчаха от долната челюст. Късопръсти дълги ръце, кокалчетата достигаха пода.

От привидението лъхна зверска, противна воня.

Блудния примижа, мъчеше се да прониже сумрака под тежките вежди, където две малки тесни очи смътно блестяха като груби камъчета гранат.

— Това е моят храм — каза той. — Не помня да съм отправял покана към… гости.

Отново тих смях, но в него нямаше хумор, осъзна Блудния. Горчивина, толкова гъста и люта, колкото и миризмата, щипеща ноздрите на бога.

— Помня те — стигна до него гласът на съществото, нисък и гъгнив. — И знаех това място. Знаех какво беше. Беше… безопасно. Кой помни Крепостите в края на краищата? Кой знаеше достатъчно, за да заподозре? О, те могат да ме гонят колкото искат — да, ще ме намерят накрая, знам това. Скоро може би. Даже по-скоро, след като ме намери ти, Господарю на Плочите. Той можеше да ме върне, знаеш ли, наред с други… дарове. Но се провали. — Нов смях, този път груб. — Обичайният край при смъртните.

Въпреки че огрето говореше, никакви думи не излизаха от устата му. Тежкият глас кънтеше направо в главата на Блудния, и толкова по-добре — бивните щяха да огрубят всяка фраза до непознаваемост.

— Ти си бог.

Още смях.

— Съм.

— Тръгнал си по света.

— Не по избор, Господарю на Плочите. Не като теб.

— Аха.

— И тъй, моите следовници умряха — о, как умряха. През половината свят кръвта им напои земята. А аз не можех да направя нищо. Не мога да направя нищо.

— Не е малко — отбеляза Блудния — да се удържиш до такава скромна фигура. Но колко дълго ще продължи този контрол? Колко, преди да разбиеш тесните стени на този мой храм? Колко, преди да се извисиш пред взора на всички, да отмахнеш облаците с рамене, да разтърсиш планини и да ги превърнеш в прах…

— Дълго чакане ще е, Господарю на Плочите.

Блудния се усмихна кисело.

— Това е облекчение, боже.

— Ти оцеля — рече богът. — За толкова дълго. Как?

— Уви — отвърна Блудния, — съветът ми към теб ще е безполезен. Силата ми бързо се разсипа. Вече бях ужасно ранен — погромите на Форкрул Ассаил срещу верните ми се погрижиха за това. Мисълта за друго такова поражение бе твърде ужасяваща… затова драговолно отстъпих повечето, което ми бе останало. То ме правеше неефективен, освен може би в този град и по скромна ивица от реката. Тъй че вече не бях заплаха за никого. — „Дори за тебе, бивнести.“ — Ти обаче не би могъл да направиш подобен избор. Те ще искат суровата сила в теб — в твоята кръв — и ще им е нужно да бъде разлята, преди да могат да пият, преди да могат да се окъпят в онова, което е останало от теб.

— Да. Очаква ме една последна битка. Поне за това не съжалявам.

„Късметлия.“

— Битка. И… война?

Насмешка в очите.

— О, да, Господарю на Плочите. Война — такава, че сърцето ми се изпълва с живот, с жажда. Че как иначе? Аз съм Глиганът на Лятото, Господарят на Ордите на бойното поле. Хорът на онези, които ще мрат… ах, радвай се, че няма да е скоро…

— Не съм толкова сигурен.

Свиване на рамене.

Блудния се намръщи и попита:

— Колко дълго смяташ да останеш тук?

— Ами, колкото мога, преди да рухне самоконтролът ми — или да бъда призован на своята битка — към своята смърт, искам да кажа. Освен, разбира се, ако не решиш да ме изгониш.

— Не бих рискувал със силата, която ще се отприщи с това — отвърна Блудния.

Отвърна му тътнещ смях.

— Мислиш, че няма да си ида кротко?

— Знам го, Глигане на Лятото.

— Съвсем вярно. — Кратко колебание, след което богът на войната каза: — Предложи ми убежище, Блудни, и ще ти поднеса дар.

— Добре.

— Без пазарене?