Вихърът на Жътваря

— Но… това означава, че някой от нас трябва да ги убие. Да им откъсне главите. Да види как погасва светлината на живота в мънистените им оченца. Ти си жесток човек, Бъг.

— Аз?

— Пенсионирани… дните им за снасяне на яйца са свършили. Не ги ли чака пасище някакво? Някакъв добре наръсен със зърно двор, където да си кълват?

— Само оня на небето, господарю. Но ви разбирам. Това, за убиването им имам предвид.

— Кръвта по ръцете ти, Бъг — радвам се, че не съм на твое място.

— Това е нелепо. Ще измисля нещо, като се върнем у дома.

— Бихме могли да си направим курник на покрива, както разните шантави си гледат гълъби. Птиците да могат да си летят насам-натам, напред-назад, да видят нещо от този чудесен град.

— Кокошките не могат да летят, господарю.

— Но е по-добре, отколкото да им късаш главите, не мислиш ли?

— Гледането на града?

— Е, за малко само.

Явно задоволен от решението си, Техол оправи одеялото и излезе на улицата. Бъг въздъхна, надигна чувала с кокошките и закрачи след него. После каза:

— Е, поне онази чуждестранна вещица си отиде.

— Тя чуждестранна вещица ли беше? Доста хубавичка, здрава, земна някак си. Добре де, чаровна, макар да те уверявам, че никога не бих го казал пред нея, като знам колко лесно се обиждат жените.

— От комплимент?

— Абсолютно. Ако е погрешният комплимент. Ти беше… неактивен от доста време, Бъг.

— Възможно е. Освен това съм мълчалив, стигне ли се до комплименти. Имат навика да ти се връщат.

Техол го изгледа с вдигнати вежди.

— Говориш, все едно си бил женен поне веднъж-дваж.

— Поне веднъж-дваж — отвърна с гримаса Бъг. Погледна срутената Къща с люспите и замръзна. — А, вече виждам онова, което тя несъмнено е видяла.

— Ако това, което виждаш, е причината всеки път, когато дойда тук, да настръхвам, ще се радвам, ако обясниш.

— За да влезе някой вътре — каза Бъг, — по необходимост трябва да съществува врата. А ако такава не съществува, някой трябва да я направи.

— Как може една срутена сграда да бъде врата, Бъг?

— Започвам да разбирам какво предстои.

— Достатъчно, за да предложиш курс на действие?

— В този случай, господарю, най-добрият курс е да не правиш нищо.

— Чакай малко, Бъг, точно това заключение май го ръсиш доста често.

— Най-добре да се приберем у дома преди комендантския час, господарю. Нещо против да поносите малко този чувал?

— Блудния да ме благослови, да не си полудял?

— Така си и мислех.

В мислите на Сирин Канар имаше малко неща, които достигаха до дълбините на душата му — той имаше усет за това, достатъчен, за да го накара да осъзнае, че е благословен с буквално безметежен живот. Имаше си достатъчно наплашена жена, за да прави всичко, което й кажеше. Трите му деца се отнасяха към него с подходящата смесица от почит и ужас и бе видял у най-големия си син развитието на подобни склонности към властничество и увереност. Постът му на лейтенант в Дворцовата клетка на Патриотистите не влизаше, доколкото това го засягаше, в конфликт с официалния му ранг на лейтенант от Гвардията — закрилата на могъщите налагаше и открито, както и прикрито усърдие в края на краищата.

Чувствата, които го владееха, бяха по същия начин прости и праволинейни. Страхуваше се от онова, което не можеше да разбере, и презираше онова, от което се страхуваше. Но признаването на страха не го правеше страхливец — защото за себе си бе обявил вечна война срещу всичко, което го заплашва, било то отчуждена жена, издигнала стени около душата си, или заговорници срещу империята на Ледер. Неговите врагове, добре разбираше това, бяха истинските страхливци. Мислите им витаеха в облаци, които скриваха суровите истини на света. Борбите им да „разберат“ неизменно водеха до бунтарски позиции срещу властта. Дори когато прощаваха на враговете на империята, те осъждаха слабостта на собственото си отечество — без да съзнават, че самите те олицетворяват тази слабост.

Една империя като Ледер винаги беше под обсада. Това бе първото изявление, изречено от Карос Инвиктад по време на набора и тренировъчния процес, и Сирин Канар бе разбрал истината в него няма и след миг размисъл. Обсада, вътрешна и външна, да — самите привилегии, които даваше империята, се експлоатираха от онези, които искаха да видят империята унищожена. И не можеше да има място за „разбиране“ на такива хора — те бяха зли, а злото трябваше да се прочиства.

Визията на Карос Инвиктад го бе поразила със силата на откровение, тя предлагаше такава съвършена яснота и всъщност мир в някогашната му смутна понякога душа — нападана и разбивана понякога от свят, замъглен от объркване и несигурност, — тъй щото всичко, което беше бушувало в него, улегна, след като дойде тази яснота, ярка и ослепителна в своя удивителен дар на облекчение.

Сега той живееше безметежен живот и с това бе пример за своите колеги агенти в двореца. В техните очи бе виждал многократно блясъка на благоговение и страх, или, също тъй удовлетворително, съвършено отражение на самия себе си — равнодушни очи, безмилостни, неподатливи на никаква заблуда, която врагът може да опита.