Вихърът на Жътваря

Брутен Трана изгледа продължително високия слаб мъж, след което мина покрай него и излезе в коридора.

Никой от двамата охранители не се оказа подозрителен и никой от двамата нямаше време да извади оръжието си, преди ножовете на едура — по един във всяка ръка — да се хлъзнат нагоре под челюстите им и остриетата да се забият дълбоко в мозъците им. Брутен Трана остави оръжията забити, завъртя се вихрено и ръцете му се вкопчиха в тежкия брокат по яката на канцлера. Ледериецът изпъшка. Брутен го вдигна и го натресе в стената.

— Моето търпение към теб също се изчерпа — изръмжа едурът. — Трагична кончина на охранителите ти. Кръвта им е на твоите ръце, уви. И точно сега не съм настроен да ти простя за смъртта им.

Краката на Трайбан Гнол се разлюляха, чехлите с коравите върхове заритаха леко пищялките на Брутен Трана. Лицето на ледериеца потъмняваше, очите му се издуваха, зяпнали в коравия, хладен поглед на едура.

„Би трябвало да го убия сега. Би трябвало да остана тук и да гледам как се души в гънките на халата си. Още по-добре ще е да извадя нож и да му разпоря вътрешностите — да гледам как се изсипват на пода.“

К’ар Пенат зад него каза:

— Командире, както сам казахте, нямаме време за това.

Брутен Трана се озъби и запокити нещастника настрана. Трайбан Гнол протегна едната си ръка да спре падането си и изпращяването на костите на пръстите — като железни пирони, забити в дърво — моментално бе последвано от охкане и болезнен хленч.

Брутен Трана махна на воините си да го последват, прекрачи през канцлера и бързо закрачи по коридора.

Щом стъпките им заглъхнаха, Трайбан Гнол, притиснал ръка към гърдите си, бавно се изправи, изгледа с яд празния вече коридор и изсъска:

— Ще умреш за това, Брутен Трана. Ти и всички, които стояха зад теб и не направиха нищо. Всичките ще умрете.

Можеше ли да предупреди Карос Инвиктад навреме? Едва ли. Какво пък, Старшият на Патриотистите беше способен мъж. С повече от някакви си двама негодни жалки телохранители. Небрежни бележки за жените им: „Съпрузите ви се провалиха в изпълнението на задачите си. Пенсии за смърт няма да се отпуснат. Веднага напуснете жилищата на Дворцовата гвардия — освен най-голямото ви дете, което вече е Длъжник към имението на Канцлера.“

Презираше некомпетентността — а да бъде принуден да страда от последствията й… е, добре, някой плащаше. Винаги. „Две деца значи, да. Дано са момчета.“ И вече щяха да му трябват още двама стражи. Измежду женената гвардия, разбира се. „Някой да плати дълга, ако ме провалят.“

Счупените му пръсти изтръпваха, болката вече го жилеше в китката и нагоре по ръката.

Канцлерът тръгна към жилището на личния си лечител.

Избутаха я в стая без прозорци, осветена от една-единствена свещ, поставена на малка масичка в центъра. Влажният въздух вонеше на стар затаен страх и на човешки изпражнения. Разтреперана от вървенето по улиците, Нисал за миг застана неподвижно, мъчеше се да се загърне в тънката като мъгла тъкан.

Две невинни млади жени бяха мъртви. Заклани като престъпнички. „И Тисин е следващата — най-близката до майка, която съм имала. Тя нищо не е направила… не, стига! Никоя от нас не е направила нищо. Но това е без значение — друго не мога да помисля. Не мога да се преструвам, че каквото и да кажа, ще има значение, ще промени по някакъв начин съдбата ми. Не, това е смъртна присъда. За мен. За Тисин.“

Императорът нямаше да чуе за това. Сигурна беше. Трайбан Гнол щеше да обяви, че е изчезнала от двореца. Че е избягала — просто поредната измяна. Рулад щеше да потръпне и да се свие в трона си, да се свие в себе си, докато канцлерът грижливо, безжалостно подхранва многобройните му опасения, а после щеше да се отдръпне и да гледа как отровните му слова са изтръгнали живота от измъчените очи на Рулад.

„Не можем да спечелим срещу това. Те са прекалено умни, прекалено безскрупулни. Единственото им желание е да унищожат Рулад — ума му, — да го оставят да бълнува, обзет от неописуеми ужаси, неспособен да направи нищо, нежелаещ да види никого. Без никой, който би могъл да му помогне. Блудния дано го спаси…“

Вратата се отвори рязко, отметна се и се тресна в стената — стари пукнатини по нея показваха, че това бясно известяване е част от схемата. Но тя вече ги беше забелязала, тъй че не се сепна от трясъка, а само се обърна, за да види мъчителя си.

Не друг, а самият Карос Инвиктад. Вихър от пурпурни коприни, ониксови пръстени по пръстите, служебният му скиптър в едната ръка, отпуснат между дясното му рамо и ключицата. Израз на смътен ужас, изписан на иначе равнодушното му лице.

— Прескъпа — започна той високо, — нека приключим бързо с това, за да мога да съм милостив. Нямаме никакво желание да ти нанесем щета, каквато си хубава. Значи, подписано заявление, изтъкващо твоята измяна към империята, и след това бърза екзекуция. Твоята слугиня вече се подчини и милостиво беше обезглавена.

„О, Тисин!“ Все пак се пребори, потърси в себе си подобна храброст — да приеме нещата каквито са, да признае, че не е възможно никакво друго средство.

— Обезглавяването не е щета?

Куха усмивка.