Вихърът на Жътваря

Брутен Трана избута с рамо ранения страж и нахлу в кабинета на Инвиктад.

Старшият на Патриотистите отстъпваше от сгърченото тяло на Нисал, стискаше скиптъра. Острието лъщеше пурпурно.

— Признанието й наложи…

Едурът закрачи към бюрото, изрита съборения стол настрана. Вдигна листа, примижа да разчете ледерийските думи. Един ред. Заявление. Признание, как не. За миг сърцето му сякаш замря.

В коридора — воини Тайст Едур. Брутен Трана каза, без да се обръща:

— К’ар Пенат, приберете тялото на Първата конкубинка…

— Това е наглост! — изсъска Карос Инвиктад. — Не я докосвайте!

Брутен Трана изръмжа, направи крачка към него и замахна, с лявата си ръка, с опакото.

Плисна кръв и Карос Инвиктад се олюля, скиптърът изхвърча, рамото му се натресе в стената — още кръв, от устата и носа, и ужас в очите, щом зяпна пръските по ръцете си.

От коридора един от воините заговори на езика на едурите:

— Командире. Другата жена е обезглавена.

Брутен Трана нави грижливо листа и го напъха под ризницата си. Наведе се и вдигна Карос Инвиктад на крака.

Отново го удари, и още веднъж. Още кръв, избити зъби, нишки пурпурна слуз.

Още веднъж. И още веднъж.

Воня на урина.

Брутен Трана сграбчи коприната под меката гуша и разтърси ледериеца, силно, загледа как главата му се тресе.

Нечия ръка стисна китката му.

Като през червена мъгла Брутен Трана се извърна и видя спокойните очи на К’ар Пенат.

— Командире. Ако продължавате така с този изпаднал в несвяст човек, ще му счупите врата.

— И какво?

— Първата конкубинка е мъртва, от неговата ръка. Вам ли се пада да изпълните това наказание?

— Сестрата да те вземе дано — изръмжа Брутен Трана и хвърли Карос Инвиктад на пода. — Двете тела идват с нас.

— Командире, канцлерът…

— Него го остави, К’ар Пенат. Увийте телата добре. Връщаме се във Вечния домицил.

— А мъртвите ледерии долу?

— Стражите му? Какво толкова? Те се осмелиха да застанат на пътя ни, магьоснико.

— Както кажете. Но след като лечителят им е мъртъв, ще им изтече кръвта, ако не повикаме…

— Не е наша грижа — отсече Брутен Трана.

К’ар Пенат се поклони.

— Както кажете, командире.

Изстинал от ужас, Танал Ятванар вървеше към щаба. Нямаше я! Избягала беше от онова място, най-скритото място — прангите й бяха строшени, желязото извито и изкривено, брънките на веригата — скъсани като мокра глина.

„Карос Инвиктад, твоя работа е това. Отново. Поредното ти предупреждение — прави каквото ти заповядам. Ти знаеш всичко, виждаш всичко. За теб всичко са само игри, такива, в които гледаш да си сигурен, че винаги ще печелиш. Но тя не беше игра. Не и за мен, кучи сине. Аз я обичах! Къде е тя? Какво си направил с нея?“

Бавно започна да осъзнава, че нещо не е наред. Стражи тичаха из двора. Викове, треперлива светлина от факли. Входът на щаба зееше — видя от прага да се подават крака в ботуши… Труп!

„Блудния да ни вземе, нападнати сме!“

Забърза напред.

Появи се страж и прекрачи през вкочаненото тяло.

— Какво е станало тук? — извика Танал.

Мъжът отдаде чест. Беше пребледнял.

— Пратихме за лечители, сър…

— Какво е станало проклет да си?

— Едурите… коварна засада… не очаквахме…

— Старшият?

— Жив е. Но е пребит. Пребит, сър, от Тайст Едур! Свръзката… Трана… Брутен Трана…

Танал Ятванар избута глупака от пътя си и забърза по коридора, после по стълбището. Още тела, стражи, посечени без дори да са извадили оръжията си. „Какво е предизвикало това? Дали едурите не са научили за разследванията ни? Брутен Трана — останало ли е досието му? Проклет да е, защо просто не е убил кучия му син? Да му изтръгне животеца — лицето му да почервенее като проклетите коприни! О, съвсем другояче щях да го направя аз, да. Стига да имах шанс…“

Стигна до кабинета и замръзна, като видя кръвта, плиснала по стените и по пода. Воня на пикня бе натежала във въздуха. Дребен, смазан, Карос Инвиктад седеше изгърбен в огромния си стол, затиснал лицето си с оцапани с кръв парцали. В очите му, остри като диаманти, кипеше гняв. И той го насочи към Танал Ятванар.

— Старши! Лечителите идват…

Думите излязоха глухо от премазаните устни:

— Къде беше?

— Какво? Ами… у дома. Спях.

— Арестувахме Нисал тази нощ.

— Не бях уведомен, сър…

— Защото никой не можа да те намери! Нито у вас, нито никъде!

— Значи Брутен Трана е взел курвата?

Отвърна му глух хриплив смях.

— О, да. Тялото й — но не и духа й. Но той носи писменото й признание… В името на Крепостите, боли ме, като говоря! Той ме удари!

„А колко пъти юмрукът ти е правил същото със затворници?“

— Глътка вино, сър? Ще ви помогне.

Сърдит поглед над парцалите, след това — рязко кимване.

Танал бързо отиде до бюфета. Намери глинена делва с неразредено вино. „По-добре от… от пикнята на ужаса ти, дребосъко. — Напълни един бокал, поколеба се и наля още един, за себе си. — Проклет да си!“

— Лечителите скоро ще са тук — казах на стражите, че всяко забавяне ще им струва живота.

— Умният ни Танал Ятванар!

Той подаде бокала на Карос Инвиктад. Не беше сигурен дали има ирония в последните думи, така глух беше гласът.

— Стражите са били нападнати с изненада — коварна измяна…