Вихърът на Жътваря

Спомни си едно почукване на врата и отварянето й, и как видя с нелепа радост един подгизнал Т’лан Имасс и как го разпозна. „Сторми, за тебе е. И да, мечтая за такива мигове, червенокос вол.“ А какво говореше това за самия него? „Чакай, не съм чак толкова любопитен.“

— А, тук си бил значи.

Геслер вдигна глава.

— Сторми. Тъкмо си мислех за тебе.

— Какво мислеше?

Геслер махна към черната дупка на кладенеца.

— Дали ще се събереш, разбира се. Повечето ще влезе, но не и главата ти, уви.

— Все забравяш, сержант, че моят удар е последният.

— Изобщо нямам такъв спомен.

— Искаш ли да ти напомня?

— Искам да знам защо ми досаждаш.

— Готвим се да тръгваме.

— Сторми.

— Какво?

— Какво мислиш за всичко това?

— Някой е обичал да строи кладенци.

— Не това. Имам предвид войната. Тази война, тука.

— Ще ти кажа, като почнем да трошим глави.

— А ако това изобщо не се случи?

Сторми сви рамене, прокара дебели пръсти през рошавата си брада.

— Просто поредната типична война на Ловците на кости тогаз.

Геслер изсумтя.

— Добре, хайде води. Чакай. Колко битки сме водили двамата с тебе?

— В смисъл между нас?

— Не бе, проклет идиот. Имам предвид срещу други хора. Колко?

— Загубих бройката.

— Лъжец.

— Добре. Трийсет и седем, но без да броим Ю’Гатан, щото не бях там. Трийсет и осем за теб, Геслер.

— А колко сме успели да избегнем?

— Стотици.

— Значи може би, стари ми приятелю, ставаме все по-добри в това.

Едрият фалариец се навъси.

— Да ми развалиш деня ли се опитваш, сержант?

Корик стегна връзките на издутата си торба и изръмжа:

— Просто искам да убия някой.

Ботъл го изгледа накриво.

— Винаги разполагаш със Смайлс. Или с Тар, ако успееш да му скочиш, когато не гледа.

— На смешен ли се правиш?

— Не, просто се опитвам да ти отклоня вниманието от най-слабия тип в това отделение. А именно — от мен.

— Ти си маг. Един вид. Поне миришеш на такъв.

— Какво значи това?

— Ако те убия, просто ще ме прокълнеш с последния си дъх и после ще съм нещастен.

— Какво ще промени това, Корик?

— Да имаш повод да си нещастен винаги е по-лошо, отколкото да нямаш повод, но пак да си нещастен. Такъв е животът просто, искам да кажа. — Изведнъж извади последното оръжие в арсенала си, дълъг нож. — Виждаш ли това? Същото, каквото използваше Калам. Адски бързо оръжие е, но не виждам какво толкова може да направи срещу броня.

— Калам удряше там, където няма броня. Гърло, подмишница, слабини — трябва да го дадеш на Смайлс.

— Грабнах го, за да го опазя от нея, идиот.

Ботъл погледна натам, където Смайлс едва преди няколко мига се беше скрила в гората. Вече се връщаше, кроткото й изражение скриваше всякаква злост, несъмнено.

— Надявам се, че не си очаквал да се изправиш срещу едурите, както го прави тежката пехота — отвърна на Корик, докато наблюдаваше Смайлс. — Освен теб и Тар, и може би Коураб, все пак не сме брониран юмрук като отделение, нали? Тъй че в известен смисъл този вид война ни подхожда — хитруването, прикритата работа. — Обърна се и видя с какъв гняв го гледа полукръвният. Все още с дългия нож в ръката. — Но може би сме по-гъвкави така. Можем да сме наполовина брониран юмрук и наполовина черна ръкавица, нали?

— Все едно — измърмори Корик и прибра оръжието в канията. — Като казах, че искам да убия някого, имах предвид врага.

— Тайст Едур.

— И ледерийски разбойници вършат работа — все трябва да има разбойници тук някъде.

— Защо?

— Как така защо? Винаги има разбойници, Ботъл. Водени от мустакати типове с тъпи имена. Зорала Кикота или Памби Тестото…

Смайлс, току-що дошла при тях, изсумтя.

— Помня ги ония истории. Памби Тестото с перото в шапката му и приятеля му гърбушкото, Помоло Полтри Хитреца. Крадци на Кралската съкровищница в Ли Хенг. Резачи на Голямото въже, което държи Дрифт Авалий на едно място. И Зорала, който като дете изкатерил най-високото дърво в гората, после разбрал, че не може да слезе, и живял там с години, растял си там, докато не дошъл един дървар…

— Богове подземни — изръмжа Кътъл под завивките си, — някой да й пререже гърлото, моля ви се. Или поне да й отреже езика.

— Е, поне си започнах нощта в добро настроение — отвърна Смайлс със стегнатата усмивка, дала прякора й.

— Иска да каже, че е успяла да се…

— Дръж си езика зад зъбите, Корик, или ще ти ги срежа тия плитки, докато спиш, и вярвай ми, никак няма да ти хареса за какво ще ги използвам. А и ти, Ботъл, не позволявай той да ти дава идеи. Веднъж поех вината за нещо, което направи ти, но повече не.

— Не бих отрязал плитките на Корик — рече Ботъл. — Трябват му да киха в тях.

— Хайде движение, Кътъл — подкани ги дошлият при тях Фид. — Вижте Коураб — той е единственият готов…

— Не съм — отвърна боецът. — Просто заспах в бронята си, сержант, и сега трябва някъде да пикая, само че…

— Все едно — сряза го Фидлър. — Хайде да видим дали ще се спънем в някой едур тая нощ.

— Можем да запалим горски пожар — предложи Корик.

— Нали ние ще сме в него — изтъкна Тар.

— Просто идея бе.