Вихърът на Жътваря

Труповете отидоха при трупа на ледериеца, в клозетната яма. Полуголи, с прибрани всякакви ценности, западаха в гъстата воняща кал, която се оказа по-дълбока от очакваното и изгълта труповете без следа.

След тях малазанците хвърлиха лъскавите камъчета.

И препуснаха по тъмния път.

— Онова там прилича на пътна станция — каза тихо капитанът.

Бийк примижа и отвърна:

— Надушвам коне. Онази дълга постройка ей там.

— Конюшни — каза Фарадан Сорт. — Някакви Тайст Едур тука?

Бийк поклати глава.

— Тъмносиньото на Рашан — това е тяхната свещ, предимно. Не толкова тъмно като Куралд Галайн. Наричат го Куралд Емурлан, но тези тук, хм, мръсна пяна има по синьото, като онова, дето е на вълните извън залив. Хаотична сила. Болна сила. Сила като болка, ако болка е вярното, може би още по-силно. Не знам. Не ми харесват тия едури тук.

— Тук ли са?

— Не. Исках да кажа този континент. Тук има само ледерии. Четирима. В малката къща край пътя.

— Някаква магия?

— Само малко заклинания.

— Искам да откраднем четири коня, Бийк. Можеш ли да замаеш ледериите?

— Сивата свещ, да. Но ще го разберат, след като си идем.

— Вярно. Някакви предложения?

Бийк беше щастлив. Не помнеше някога да е бил толкова щастлив. Тази капитанка го питаше. Питаше го за предложения. За съвет. И не беше просто така, показно. „Влюбен съм в нея.“ Кимна, дръпна кепето на една страна да се почеше по косата и каза:

— Не и обикновеното замайване, капитане. Нещо доста по-сложно. Ще завърши с оранжевата свещ…

— А тя е?

— Телланн.

— Кърваво ли ще е?

— Не и ако вземем всичките коне, капитане.

Тя го изгледа съсредоточено и той се зачуди какво е видяла. Не беше много изразителна с това кораво, но красиво лице. Дори очите й не издаваха много. Обичаше я, вярно, но и малко се страхуваше от нея.

— Добре, Бийк. Къде искаш да съм?

— В конюшните, с всички коне готови да излязат и може би два оседлани. А, и повече зоб.

— И мога да направя всичко това, без да вдигнат сигнал за тревога?

— Нищо няма да чуят. Всъщност можете да се качите още сега и да почукате на вратата им, няма да го чуят.

Все пак тя се поколеба.

— Значи мога просто да ида до конюшните, ей така на открито, сега?

Бийк кимна с широка усмивка.

— Богове подземни. Не знам дали изобщо ще свикна с това.

— Мокра е завладяла умовете им, капитане. Нямат защити. Никога досега не са били замайвани, поне така мисля.

Тя тръгна към конюшните приведена и на прибежки, макар всичко това да не беше нужно, и след няколко мига се скри вътре.

Бийк знаеше, че ще й отнеме известно време, докато направи всичко, за което я беше помолил. „Току-що казах на капитана какво да прави! И тя го прави! Означава ли това, че и тя ме обича?“ Овладя се бързо. Не беше най-умното да се разсейва точно сега. Пристъпи безшумно иззад дърветата на каменистия път, наведе се, взе камъче, заплю го и го остави отново на земята — да задържи Мокра на място, — а след това затвори очи и потърси бялата свещ.

Царството на Гуглата. Смърт. Студено, студено. Дори въздухът беше мъртъв. Взря се в ума си в това селение, все едно надничаше през прозорец, с дървения перваз — напластен от стопения восък, самата бяла свещ примигваше от едната страна. Зад прозореца — затрупана с пепел земя, осеяна с кости от всякакъв вид. Пресегна се и ръката му стисна дълга тежка кост, издърпа я. Заработи бързо, измъкна колкото можа кости, които да минат през реещия се прозорец, избираше винаги едри. Представа нямаше от какви зверове са костите, но щяха да свършат работа.

Щом струпаната на пътя бяла прашна купчина го задоволи, Бийк затвори прозореца и отвори очи. Капитанът стоеше пред конюшнята и му даваше знак.

Бийк махна с ръка в отговор, после се обърна и поднесе към костите пурпурната свещ. Те се вдигнаха над пътя като пера, лъхнати от порив на вятъра, и щом магът забърза към чакащата Фарадан Сорт, го последваха, зареяни на височината на кръста му над земята.

Капитанът отново се скри в конюшнята, преди Бийк да стигне дотам, после се появи с конете тъкмо когато той спря пред широката двукрила врата.

Ухилен, Бийк влезе вътре — костите го последваха. Надуши чудесния мирис на плесен, на конска пот, кожа, тор и опикана слама. Разпръсна костите, по няколко във всяка ясла, след това духна пурпурната свещ. Отиде до купчината слама в единия край, затвори очи да запали оранжевата и се изплю в сламата.

Излезе при капитана и й каза:

— Вече можем да тръгваме.

— Това ли е всичко?

— Да. Ще сме на хиляда разтега, преди Телланн да пламне…

— Пожар?

— Да, капитане. Ужасен пожар — те дори няма да могат да се доближат — ще гори бързо, но само там, а на заранта ще има само пепелища.

— И овъглени кости, които може да са от коне?

— Да, сър.

— Добре се справи тази нощ, Бийк — каза Фарадан Сорт и се метна на гърба на единия кон.

Почувствал се невероятно олекнал, Бийк скочи на другия и с гордост погледна назад, към останалите седем животни. Прилични животни, просто лошо гледани. Толкова по-добре за тях, че ги открадваха. Малазанците знаеха как да се грижат за конете си в края на краищата.

После погледна намръщено стремената си.

Капитанът правеше същото със своите.