Вихърът на Жътваря

Това бе най на юг от Ренис, докъдето бе стигал, откакто бе успял да се измъкне от здравата прегръдка на лелята малко навътре от град Оул. Трантало не бе видял крепостните стени на Ледерас, нито бойните поля около него и се радваше за това, защото бе чул, че магията в онези последни сблъсъци е била най-ужасната от всички.

Животът в Ренис се бе оказал странно привилегирован. Само да си Тайст Едур като че ли бе достатъчно основание както за страх, така и за почит сред покорените ледерии. Беше ликувал сред тази почит. Страхът го беше отчаял, но не беше толкова наивен, за да не разбере, че без този страх няма да има никаква почит, която толкова го радваше. „Заплахата от наказание — беше му казал Естав през първата седмица от пристигането му. — Тя държи плашливи тези жалки същества. А ще има моменти, малки ми братко, когато ще трябва да им напомняме — с кръв — за тази заплаха.“

В стремежа си да обуздае въодушевлението си той си напомняше, че това пътуване до някаква затънтена цитадела е точно това — налагането на наказание. Правосъдие, оплискано с кръв. Нищо чудно, че ледериите се стараеха да държат едурите настрана от такива междуособни спорове. „Тънкости не ни интересуват. Подробностите ни отегчават. Тъй че мечовете ще се извадят, може би още тази нощ.“

Знаеше, че Естав няма особени изисквания към него. Достатъчно бе да язди в челото на колоната. Стигнеха ли цитаделата, вероятно щяха да го поставят да пази на портата или нещо такова. Беше повече от доволен от това.

Слънчевата светлина бързо гаснеше. Пътеката бе тясна, бреговете бяха стръмни, високи почти до гърдите, ако стоиш, вместо да яздиш, и обрасли с корени. Клоните им почти се оплитаха на свод отгоре. След един завой Трантало зърна палисада от груби стволове — повечето необелени. Няколко пристройки бяха скупчени до малка горичка елша и брези вляво, кола без ритли и със счупен ок бе затънала във високата трева вдясно от портата.

Трантало дръпна юздите пред входа. Портата. Виждаше се добре по-голямата част от двора, странно безжизнен. Щом чу, че някой от спътниците му се приближава в тръс, младият воин подкара напред, към опушената фасада на самото укрепление. Никакви светлини нямаше в тесните прозорци. Тук предната врата също зееше.

— Защо се колебаеш, Трантало? — попита Естав, щом спря до него.

— Преда — отвърна Трантало, както винаги изричаше с удоволствие тази нова ледерийска титла, — цитаделата изглежда изоставена. Може би сме се натъкнали не на която трябва…

— Боарал е — потвърди войнът зад Естав. — Бил съм тук.

— И винаги ли е толкова тихо? — попита Естав, вдигнал едната си вежда по начина, така добре познат на Трантало.

— Почти — отвърна воинът и се повдигна предпазливо на въртящите се ледерийски стремена, за да огледа наоколо. — Би трябвало да има поне две факли, едната закрепена над ей онази кола — дето е в самия двор.

— Никаква охрана?

— Поне един трябва да има. Може да е прескочил до клозетната яма.

— Не. Няма никой — каза Естав. Подкара коня си покрай Трантало и влезе през портата.

Трантало го последва.

Приближиха стъпалата пред входа на укреплението.

— Естав, нещо е текло по стъпалата.

— Прав си. Добро око имаш, братле. — Воинът Бенеда се смъкна от коня с явно облекчение, подаде юздите на Трантало и закрачи към стъпалата. — Следи от кръв.

— Да не е бунт?

Другите едури бяха оставили конете с един от отряда и се пръскаха из двора, към конюшнята, налбантницата, кокошарника и склада.

Естав стоеше до стълбището и оглеждаше земята.

— Някакво тяло е извлечено навън — рече той и тръгна да проследи дирята кръв.

Трантало видя как брат му вдига глава към конюшнята. И изведнъж изпъшка и седна на земята.

— Естав?

В същия миг четирима воини нападаха на земята. Тримата при конюшнята се развикаха, нещо като камък излетя и тупна между тях.

Блесна огън. След него — силен трясък. Тримата отхвърчаха назад. Изригна облак пушек, последваха крясъци.

Трантало скочи от коня и се приведе. Устата му беше суха като прахан. Сърцето му туптеше толкова силно, че почти го оглушаваше. Той извади меча и се затича към брат си.

— Естав?

Брат му седеше, изпънал крака пред себе си безгрижно като дете, с ръце опрени на калната земя. Нещо стърчеше от гърдите му. Една педя пръчка, по-дебела от обичайна стрела, вместо пера — извити кожени перки. От устата на Естав беше потекла кръв, покриваше брадичката му и попиваше в предницата на вълненото наметало. Очите му не мигаха.

— Естав?!

В двора се разнесе трясък на мечове.

Изумен и невярващ, Трантало вдигна очи от тялото на брат си. Двама воини се опитваха да се изтеглят с бой, отстъпваха заднешком към неспокойните коне, които все още стояха на пет-шест крачки от портата. Едурът, когото бяха оставили с тях, беше паднал на четири крака и пълзеше към изхода. Нещо стърчеше от едната му скула.

Трудно беше да различи нападателите в тъмното, но бяха добре въоръжени и бронирани. Бяха четирима и притискаха двамата едури.