Вихърът на Жътваря

Изведнъж в гърлото му изригна огън. Задавен, Трантало залитна напред. Усети как нещо студено се хлъзга по и през врата му. Блъвна кръв, навътре и навън. Закашлян, задавен, той падна само на ръка разстояние от брат си. Тъмнината се сгъсти. Той запълзя към брат си за помощ.

„Естав…“

Така и не стигна.

Хелиан излезе от конюшнята. Леко трепереше, след като бе минало времето на голямото потене. Боят винаги я уравновесяваше — не знаеше защо е така, но общо взето като че ли беше добре.

— Някой да запали поне един скапан фенер — изръмжа тя. — Мейби, прибери го тоя пунгаш — оправихме ги всички. — Въздъхна шумно. — Големия гаден враг.

След това се приближи до двамата едури на земята пред цитаделата и махна с меча си.

— Тавос, провери ги тия двамата. Няма само да ги мушнеш и после да ми стоиш там и да зяпаш. Може да трябва още едно боцване, нали.

— И двамата са умрели като половия ми живот — каза Тавос Понд. — Кой удари първия, сержант? Скапано точен изстрел.

— Лютс — отвърна тя и погледна към Ърб, който бе повел останалите да огледат телата на едурите из двора. — Подпря оръжието на гърба ми.

— На гърба ти?

— Повръщах, макар че не е твоя работа. Пусна между спазмите. Шибна го точно в сърцето, нали?

— Да, сержант.

— А ти не пожела да носиш рома. Е, затова аз командвам, а ти не. Къде ми е ефрейторът?

— Тук.

— Тук.

— Събери конете. Не ми пука какво е заповядал Юмрукът — ще яздим.

— Хелиан… — почна Ърб.

— Хич не се опитвай да ме уговаряш. Почти помня какво направи. — Извади шишенцето си и удари глътка. — Тъй че внимавай, Ърб. Хайде, всички, които са пуснали стрели, да ги намерите. Казах всички! — Отново погледна двамата мъртви едури при входа.

— Мислите ли, че сме първите пуснали кръв? — попита Тавос Понд, беше клекнал да почисти меча си в наметалото на единия едур.

— Гадна война, Тавос Понд. В това се набутахме тук.

— Не са толкова трудни, сержант.

— Но и нищо не очакваха, нали? Смяташ, че можем просто да се прокраднем със засади чак до Ледерас ли? Помисли пак. — Отпи още две глътки, въздъхна и изгледа навъсено Ърб. — Колко остава, преди те да направят засадата? Точно затова съм решила да яздим — ще стоим пред лошите новини колкото може по-дълго. Така ние можем да сме лошата новина, нали? Както трябва да е.

Ефрейтор Рийм се приближи до Ърб.

— Сержант, имаме дванайсет коня.

— Значи по един за всеки — каза Хелиан. — Идеално.

— По мои сметки — Рийм присви очи — двама ще трябва да яздят на един кон.

— Щом казваш. Хайде, разкарайте тия трупове. Някакви пари имат ли? Провери ли някой?

— Малко — каза Мейби. — Но повече лъскави камъчета.

— Лъскави камъчета?

— Първо помислих, че са за прашки, но никой от тях не носи прашка. Да, сержант. Лъскави камъчета.

Докато войниците извличаха едурските трупове от двора, Хелиан се обърна към сградата. Късметът на Опонн — да намерят това укрепление без никой вътре, освен един наскоро убит ледериец в коридора. Мястото беше ометено, макар че в зимниците се намери малко складирана храна. Нито капка вино или ейл, окончателното доказателство според нея, че тази чужда империя е пълен и безполезен боклук и че напълно си заслужава да я сринат до последната тухла.

Колко лошо, че нямаха никакъв шанс да го направят.

„Но пък е адски хубаво понякога да разбереш погрешно заповеди. Тъй че хайде на лов за едурски глави. — Хелиан се обърна към двора. — Проклета тъмнина. Съвсем лесно е за маговете сигурно. И за тия сивокожите.“

— Ърб — каза тя тихо.

Той се приближи колебливо.

— Хелиан?

— Трябва да си подготвяме засадите за привечер и призори.

— Да. Права си. Знаеш ли, радвам се, че отделенията ни са съединени.

— Много ясно, че ще се радваш. Ти ме разбираш, Ърб. Ти си единственият, който ме разбира, знаеш ли. — Избърса си носа с опакото на ръката. — Тъжно е, Ърб. Тъжно.

— Кое? Да избиваме тия едури ли?

Тя примига.

— Не бе, тъпак. Това, че никой друг не ме разбира.

— Да, Хелиан. Трагично.

— Точно това ми казваше Банашар винаги, за каквото и да говорех. Просто ме погледне, както ти сега, и рече: „трагично“. Защо е това? — Разклати шишето. „Още е наполовина пълно, но още глътка и ще го опразня, тъй че трябва да го затапя. Трябва да съм умерена в тия неща, да не стане нещо ужасно и да нямам време да го напълня.“ — Хайде, време е да тръгваме.

— А ако се натъкнем на отряд ледерии?

Хелиан се намръщи.

— Тогава правим каквото каза Кенеб. Говорим им.

— А ако не им хареса каквото им казваме?

— Тогава ги убиваме, разбира се.

— И продължаваме до Ледерас?

Тя се усмихна на Ърб и почука с пръст леко изтръпналата си глава.

— Опаметих к-картата… зап… паметих картата. Има градове, Ърб. И колкото по-близо сме до Ледерас, толкова повече са. К-какво има в градовете, Ърб? Кръчми. Пивници. Тъй ч-че не караме по прав, предсказуем маршрут.

— Завзимаме Ледер от кръчма на кръчма?

— Н-да.

— Хелиан, неприятно ми е да го кажа, но звучи доста умно.

— Н-да. И така ще можем да ядем сготвена храна при това. Това е цивилизованият начин на водене на война. Начинът на Хелиан.