Вихърът на Жътваря

Коураб Билан Тену’алас си признаваше, че тези малазанци нямат нищо общо с войниците от Убийците на псета или воините от армията на Леоман. Не беше дори сигурен колко са човеци. По-скоро… животни. Безкрайно се дърлеха при това, като глутница прегладнели псета.

Те общо взето го пренебрегваха, което беше добре. Дори Ботъл, близо до когото сержантът му бе наредил да се държи. Да пази нечий гръб бе нещо познато за него, тъй че нямаше проблем с тази заповед. Въпреки че Ботъл беше маг, а той не беше много сигурен с маговете. Те сключваха сделки с богове, но пък човек нямаше нужда да е маг, за да прави това. Не, човек можеше да е най-верен водач, командир, чиито воини са готови да го последват и в ямата на самата Бездна. Дори някой такъв можеше да сключва сделки с богове и с това да обрече всички свои следовници на огнен катаклизъм, а самият той да избяга.

Да, да избяга.

Доволен беше, че е преживял всичко онова. Стара история, а една стара история е стара, защото вече не значи нищо, защото… ами защото е стара. Сега той си имаше нова история. Беше започнала в развалините под Ю’Гатан. Сред тези… животни. Все пак имаше го Фидлър и Коураб знаеше, че ще следва своя сержант, защото беше мъж, достоен да го следваш. Не като някои.

Войска от четиринайсет души изглеждаше доста малка, но засега щеше да свърши работа. Надяваше се обаче някъде напред — по-навътре в континента — да стигнат до пустиня. Прекалено много дървета имаше в тази мокра зловонна гора. А му се искаше и кон да получи отново. Всичкото това вървене си беше нездравословно.

Щом отделението напусна поляната и навлезе в тъмницата, той закрачи до Ботъл. Магът го погледна накриво.

— Тук от прилепите ли ще ме пазиш, Коураб?

Воинът сви рамене.

— Ако се опитат да те нападнат, ще ги убия.

— Да не си посмял. Случайно харесвам прилепи. Говоря си с тях всъщност.

— Същото като с онзи женски плъх и мъничките й, така ли?

— Точно.

— Изненадах се, Ботъл, че ги остави да изгорят на транспортните.

— Никога не бих го направил. Качих ги на „Пенестия вълк“. Преди доста време всъщност.

— За да можеш да шпионираш адюнктата, да.

— Беше акт на милост на единствения кораб, за който знаех, че ще е в безопасност, нали…

— И за да можеш да я шпионираш.

— Е, добре. За да мога да шпионирам. Я да сменим темата. Леоман казвал ли ти беше изобщо за сделката си с Кралицата на сънищата?

Коураб се намръщи.

— Не ми харесва тази тема. Това е стара история, което значи, че никой не говори повече за нея.

— Добре, а защо не замина с него? Сигурен съм, че ти е предложил.

— Ще убия следващия прилеп, който видя.

Някой от предните им изсъска:

— Спрете с това дрънкане, идиоти!

Коураб съжали, че не язди един хубав кон сега, през напечена от слънцето пустиня — никой не може истински да разбере вълшебното чудо на водата, освен ако не е живял в пустиня. Тук пък имаше толкова много вода, че стъпалата ти можеше да изгният, а това не беше редно.

— Тази земя е луда — измърмори той.

— По-скоро безсмъртна — изсумтя Ботъл. — Пласт след пласт, призраци, сплетени във всеки корен, гърчат се и скимтят под всеки камък. Бухалите могат да ги виждат, знаеш ли. Горките твари.

Ново съскане пред тях.

Заваля.

„Дори небето презира водата. Лудост.“

Трантало Кендар, най-младият син от четирима братя в един крайбрежен клан на Бенеда Тайст Едур, яздеше с удивително изящество, несравнимо с това на спътниците му, уви. Беше единственият в отряда, който наистина обичаше конете. Трантало бе едва петнайсетгодишен по време на завоеванието, още не пуснал кръв, и се бе доближавал до бой само като чирак на една далечна родственица, лечителка в армията на Ханан Мосаг.

Под суровите й заповеди беше видял ужасните щети, които нанасяше войната на иначе здрави воини. Грозните рани, гноясалите изгаряния и крайници, съсухрени от ледерийската магия. И докато вървеше из бойните полета да търси ранени, беше видял същото ужасно унищожение сред мъртвите и издъхващи ледерийски войници.

Нещо от жадния порив за битки тогава го бе оставило и откъснало от приятелите му. Твърде много изсипани вътрешности, твърде много строшени черепи, твърде много отчаяни молби за помощ, на които се отзоваваха само врани и чайки. Превързал беше безброй рани, взирал се беше в оцъклените очи на воини, стъписани пред собствената си тленност или още по-лошо — изгубили крайници, с овъглени лица, отчаяни заради изгубеното бъдеще.

Не се смяташе за много умен, нито за изключителен в каквото и да било отношение — освен може би дарбата му да язди коне, — но сега яздеше с единадесет едурски воини ветерани, четирима от тях Бенеда, сред тях и командирът на отряда Естав Кендар, най-големият му брат. Той се гордееше, че е в челото на колоната, първият по този крайбрежен път, който водеше към цитаделата Боарал, където, доколкото бе разбрал, някаква непристойност на ледериите налагаше вниманието на Едур.