Вихърът на Жътваря

„Все пак адюнктата помоли за вярност. За служба на неизвестна кауза. Ще останем незасвидетелствани, така каза. Това ме устройва чудесно. Точно така убийците вършат своя занаят.“ Тъй че бе готов да върви с нея и с тази ръчкана от Опонн армия от жалки глупци. Засега.

Стоеше скръстил ръце и леко изгърбен, подпрян на стената, и от време на време усещаше допира, лек като миша лапичка на гърдите си, докато почти равнодушно гледаше ставащото в личните покои на Брулиг.

Жалкият „владетел“ на шейките се потеше и никакво количество от любимия му ейл не можеше да усмири треперенето на ръцете му, докато седеше свит на стола си с високия гръб, забил поглед в халбата, която стискаше, вместо в двете жени в броня, които стояха пред него.

Лостара Юил според Троутслитър беше с доста по-хубава външност, отколкото Т’амбър преди. Или най-малкото повече подхождаше на личния му вкус. Татуировките парду бяха сласт, изписана на кожата й, а закръглената й фигура — неуспешно прикрита от бронята — се движеше с изяществото на танцьорка (когато се движеше, нещо, което сега не правеше, макар че и сега обещанието за елегантност бе непогрешимо). Адюнктата, горката жена, изпъкваше в мрачен контраст. Като обречените да тънат в сянката на по-привлекателните си приятели, тя понасяше сравнението с всички присъщи белези на безразличието. Но Троутслитър, опитен в съзирането на неизречени истини, можеше да долови болката, която нанасяше тази невзрачност, и това бе човешка истина, ни по-малко, ни повече горчива от всички други човешки истини. Лишените от красота го компенсираха по други начини, формалните, но изкуствени начини, свързани с ранг и власт, и точно така стояха нещата по целия свят.

„Разбира се, когато най-сетне получиш тази власт, е все едно колко си грозен, можеш да се сближаваш с най-добрите.“ Може би това обясняваше присъствието на Лостара до Тавори. Но Троутслитър не беше напълно сигурен в това. Не мислеше, че са любовници. Не беше дори убеден, че са приятелки.

В редица до стената вдясно от вратата стояха останалите от свитата на адюнктата. Юмрук Блистиг с грубоватото му широко лице, помръкнало и унило като от някакво духовно изтощение. „Не е добре, адюнкта, да държиш до себе си човек като него — той изцежда живот, надежда, вяра. Не, Тавори, трябва да се отървеш от него и да повишиш нови Юмруци. Фарадан Сорт. Мадан’Тул Рада. Фидлър. Не и капитан Кайндли обаче, да не си и помислила за това. Освен ако не държиш да ти се стовари истински бунт на главата.“

Бунт. Ето, че го каза. Помисли си го всъщност, но беше почти същото. Да оформиш думата означава да събудиш възможността, все едно да се порежеш, за да предизвикаш гнойта. Ловците на кости сега ветровете ги бяха отвели и това бе ужасен риск. Подозираше, че в края на тази странна кампания войниците ще потекат обратно съвсем малобройни. Ако изобщо се върнеше някой.

„Незасвидетелствани. На повечето войници тази идея не им допада. Вярно, направи ги корави, когато им го каза — но тази свирепост не може да трае дълго. Желязото е твърде студено. Вкусът му е твърде горчив. Богове, виж само Блистиг, за да разбереш колко е вярно.“

До Блистиг стоеше Уидал, ковачът мекрос — „мъжът, заради когото отидохме в град Малаз, да го вземем, а все още не знаем защо. О, кръв има в сянката ти, нали? Малазанска кръв. На Т’амбър. На Калам. Може би на Бързия Бен също.“ Троутслитър още не беше видял Уидал да говори с войник. С нито един. Никаква дума на благодарност, никакво извинение за пожертван живот. Беше тук, защото адюнктата се нуждаеше от него. За какво? „Ха, не че тя говори, нали? Не и нашата затворена в себе си Тавори Паран.“

Вдясно от Уидал стоеше Банашар, низвергнат върховен жрец на Д’рек, стига слуховете да бяха верни. Още един пътник в тази проклета армия от ренегати. Но Троутслитър знаеше предназначението на Банашар. „Пари. Хиляди, десетки хиляди монети. Той е нашият платец, а всичкото сребро и злато в кесиите ни е откраднато отнякъде. Така трябва да е. Никой не е толкова богат. Явният отговор? Ами, какво да кажем за съкровищницата в храма на Червея на есента?“

„Моли се на Червея, плащай на армия недоволни бунтари. Всички вие, вярващи, някак си се съмнявам, че това го е имало в молитвите ви.“

Горкият Брулиг имаше малко съюзници в покоите си. Източникът на страст за Балм, тази капитанка на капера „Немряща благодарност“ Шурк Елале, и първият й помощник-капитан Скорген Кабан Хубавия. И никой от двамата не изглеждаше готов да скочи на страната на Брулиг в ямата за юмручен бой.

Тази Шурк обаче бе адски наблюдателна. Може би доста по-опасна от узурпатора на този боклучарски остров.

Адюнктата обясняваше, на прилична търговска реч, новите правила за управление на Втори девичи форт и с всяка нейна фраза изражението на Брулиг ставаше все по-унило.

Забавно, стига да си склонен към язвителен хумор.

— Кораби от нашия флот — обясняваше тя в момента — ще влизат в залива за продоволствие. Един по един, тъй като няма да е добре гражданите ви да изпадат в паника…