Вихърът на Жътваря

— Какво е това? — изсъска тя.

— Счупени ли са?

— Не, доколкото виждам. А и твоите са същите като моите. Що за глупак ги е измислил тия?

— Капитане, не мисля, че ледерийската конница ще ни притесни особено, нали?

— Прав си, Бийк. Е, да потегляме. С малко късмет може и да не си счупим вратовете по този път.

Бащата на мъжа, наричан Троутслитър, често разказваше истории за завоюването на Ли Хенг от императора, много преди Келанвед да стане император на каквото и да било. Вярно, беше узурпирал владението на Мок на остров Малаз и се беше провъзгласил за островния владетел, но откога остров Малаз бе нещо друго освен жалко убежище на пирати? Малцина на континента обръщаха голямо внимание на такива неща. Нов тираничен престъпник на мястото на стария тираничен престъпник.

Завладяването на Ли Хенг бе променило всичко това. Не беше имало никакъв флот, струпан при устието на реката североизточно от града. Всъщност нямало нищо, което да предизвести щурма. Вместо това в една хубава пролетна сутрин, не по-различна от безброй други такива сутрини, бащата на Троутслитър заедно с хиляди други сърцати граждани забелязал, при едно случайно поглеждане към Вътрешния център, където се издигаше дворецът на Закрилницата, неочаквано и необяснимо присъствие на странни фигури по стените и бойниците. Ниски, с широки рамене, облечени в кожи и държащи криви мечове и брадви. И с костени шлемове.

Какво се било случило с прехвалената Гвардия? И защо от казармите в двора и при парадния терен се виел дим? И наистина ли били видели самата Закрилница да пада от Високата кула до Градския храм в самия център?

Някой бил отсякъл главата на Ли Хенг в двореца. Немрящи воини стояли на стража по стените, а скоро след това се появили хиляди от тях от портата на Вътрешния център, за да окупират града. Домашната армия на Ли Хенг, след петдесетина самоубийствени схватки, капитулирала същия ден. Келанвед вече властвал над града-държава и служители и благородници коленопреклонно му се заклели във вярност, а трусът от това завоевание разтресъл прозорците на дворците по целия континент Кюон Тали.

„Това, сине, беше пробуждането на Логрос Т’лан Имасс. Немрящата армия на императора. Бях тук, по улиците, и видях със собствените си очи онези страховити воини с дълбоките им очни кухини, изпънатата разкъсана кожа, сноповете изсъхнала избеляла коса. Казват, сине, че Логрос винаги са били там, под пропадите на Рийчър. Може би в Дълбокия процеп, може би не. Може да са просто прахта, навявана от запад всеки проклет ден и всяка проклета нощ — кой може да каже? Но той ги пробуди, той ги командваше и ти казвам, в онзи ден всеки владетел в Кюон Тали видял лице на череп в огледалото си, да… Флотата дойде по-късно, под командата на трима луди — Кръст, Урко и Нок, — но първото лице, което стъпи на брега, не беше никое друго, а Въслата и ти знаеш коя стана тя, нали?“

Знаеше, и още как. Командването на Т’лан Имасс не спря ножа в гърба, нали? Да командваш хиляди, десетки хиляди. Да командваш чародеи и имперски флотилии. Да държиш в ръката си живота на милион граждани. Истинската власт изобщо не беше това. Истинската власт бе ножът в ръката, ръката зад гърба на глупак.

„Егалитарното затъване. Ето ти, тате, стара пича въшко, две думи, които никога не си чувал от петдесетината души, които си познавал в своя дълъг и безсмислен живот. Рисуване на грънци, виж, това му се вика безполезно умение, защото грънците не оцеляват и всички хубави образи стават накрая на чирепи по чакълести плажове, в пълнежа между стените, по нивите на селяците. И съвсем вярно е, нали, тате, че изпеченото от самия теб «Пришествие на логросите» не стана чак толкова популярно.“

Обикалянето на пещта в деня за печене не беше бъдещето, за което мечтаеше. „Но можеш да нарисуваш мен и да го наречеш «Пришествието на убиеца». Образът ми да краси погребални урни — на онези, които са паднали под ножа, разбира се. Колко лошо, че така и не разбра света достатъчно добре, за да ме почетеш. Избраната ми професия. Моята война срещу неравенството в това окаяно, зло съществуване. А да заличиш името ми от родовата книга, виж, това наистина бе незаслужено.“

Четиринайсетгодишен, Резача на гърла се озова в компанията на потайни мъже и жени. „Защо“ и „как“ още тогава станаха неуместни. Бъдещето му беше предопределено в отмерени стъпки и дори боговете не можеха да го отклонят от тази пътека.

От време на време се замисляше за старите си учители. Всичките мъртви, разбира се. Въслата се бе погрижила за това. Не че смъртта означаваше провал. Агентите й се бяха провалили в издирването на Троутслитър в края на краищата и той се съмняваше, че е единственият, изплъзнал се от Ноктите. Чудеше се също така дали всъщност още е на пътеката — както беше откъснат от Малазанската империя. Но беше търпелив човек. Избралият тази професия трябва да е търпелив в края на краищата.