Вихърът на Жътваря

— Ние не бяхме тук. Преплавахме половината от този проклет свят. Връщаме се и заварваме, че заговорът е победил, властва и е добре окопан. Върнахме се, за да разберем, че сме загубили последния си син.

— Значи трябва да си го спечелим отново.

— Нищо не е останало за спечелване, Урут. Рулад е луд. Измяната на Нисал го е прекършила.

— По-добре, че тая кучка я няма, отколкото да стои на пътя ни. Рулад повтаря грешките си. С нея направи същото, каквото и с роба, Удинаас. Не можа да се научи.

Томад се усмихна горчиво.

— Не можа да се научи. Като всички нас, Урут. Разбрахме каква отрова е за нас Ледер. Предвидихме добре заплахата и затова тръгнахме да я завладеем и с това да премахнем тази заплаха завинаги. Или поне така си мислехме.

— А тя ни погълна.

Той отново извърна очи към стената вдясно, където на желязна кука висеше сноп фетиши. Пера, ивици тюленова кожа, нанизи от раковини, зъби от акула. Жалките опърпани останки от три деца — единственото, което им напомняше за живота им.

На някои не им беше мястото тук, защото синът, на когото принадлежаха, беше отхвърлен, животът му бе заличен, все едно никога не го е имало. Ако Рулад ги видеше, дори връзката на синовната кръв нямаше да спаси живота на Томад и Урут. Трул Сенгар — самото име бе анатема, престъпление, наказанието за изричането му беше смърт.

Все едно им беше и на двамата.

— Най-коварна отрова, наистина — продължи Урут и погледна бокала си. — Ние дебелеем. Воините се напиват и спят в леглата на ледерийски курви. Или лежат в несвяст в бърлогите с дъранг. Други просто… изчезват.

— Връщат се у дома — отвърна Томад и едва потисна жегващата болка от тази мисъл. — У дома. Преди всичко това.

— Сигурен ли си?

— Какво намекваш?

— Карос Инвиктад и неговите Патриотисти не спират денонощната си тирания над хората. Всеки ден извършват арести. Кой може да каже, че не са арестували и Тайст Едур?

— Не биха могли да го скрият, жено.

— Защо не? След като Брутен Трана го няма, Карос Инвиктад прави каквото му скимне. Никой вече не стои над рамото му.

— Той и преди правеше каквото му скимне.

— Не можеш да знаеш това, съпруже. Нали? Какви задръжки — истински или въображаеми, все едно — си е налагал Карос Инвиктад, докато знаеше, че Брутен Трана го наблюдава?

— Знам какво искаш — отвърна с ръмжене Томад. — Но кой е виновен за всичко това?

— Това вече е без значение. — Изгледа го внимателно. „От какво я е страх?“ — зачуди се той. От поредния неудържим изблик на гняв? Или от много по-прозрачен израз на отчаянието му?

— Не разбирам как можеш да твърдиш това. Той прати синовете ни да донесат меча. Това решение обрече всички тях. Всички нас. И виж, седим сега в двореца на Ледерийската империя, гнием в мръсотията на ледерийското изобилие. Нямаме защита срещу леността и апатията, срещу алчността и упадъка. Тези врагове не падат под меча, не бягат пред вдигнатия щит.

— Ханан Мосаг е единствената ни надежда, съпруже. Трябва да идеш при него.

— Да заговорнича против нашия син?

— Който е обезумял, както сам каза. Кръвта е едно — каза Урут и бавно се наведе към него, — но сега говорим за оцеляването на Тайст Едур. Томад, жените са готови — готови сме от дълго време.

Той се взря в нея, зачуден коя е тази жена, това студено, ледено същество. Може би наистина беше страхливец в края на краищата. Когато Рулад прокуди Трул, не каза нищо. Но пък и Урут си замълча. А заговорът му? С Бинадас? Намери Трул. Моля те. Намери най-смелия между нас. Спомни си родословието на Сенгар, сине. Първите ни крачки на този свят. Повели легион по тази камениста земя, верни слуги на Скабандари. Кой първи проля андийска кръв в деня на измяната? Онова е нашата кръв. Онова — не това.

Така че Томад бе отпратил Бинадас. Изпратил бе сина си на смърт. „Защото нямах волята да го направя сам.“

„Страхливец.“

Без да откъсва очи от него, Урут отново напълни бокала си.

„Бинадас, сине мой, твоят убиец чака благоволението на Рулад. Това стига ли?“

Като стар глупак, заложил веднъж на живота на смъртни, Блудния се луташе из коридорите на съживена власт и мърмореше до безкрай литанията си от пропуснати възможности и грешни избори. Издишването на магия извръщаше погледите на онези, които подминаваше, стражи пред всевъзможните входове и пресечки, забързаните слуги, водещи губещата си битка с рухващата резиденция, известна с името (вече с ирония) „Вечния домицил“. Виждаха, без да виждат, и никакъв образ не оставаше в умовете им, след като ги подминеше.

Блудния го забравяха по-лесно от всеки призрак. Но не толкова лесно, колкото би му харесало. Сега той имаше поклонници, с цената на око, обвързващо него и силата му, воюващо с волята му под маската на вяра. Разбира се, всеки бог знаеше за тази война — това покваряване, изглежда, бе основната цел на всеки жрец. Принизяване на святото в ежедневния свят на смъртни съперничества, политики и игри на власт и манипулиране на толкова хора, колкото са поклонниците. А, и да, трупането на богатство, било то в земя или пари, било в раздаването на присъди или в събирането на души.