Вихърът на Жътваря

Измъчван от такива мисли, Блудния пристъпи в тронната зала и безшумно зае обичайното си място до една от стените, между двата огромни гоблена, точно толкова незабележим, колкото сцените, извезани в рамките им — образи, сред които можеше да се открие една фигура, която силно наподобяваше Блудния.

Канцлерът Трайбан Гнол — с когото Блудния делеше ложе, щом изгодата го наложеше — стоеше пред отпуснатия в трона си като преситено от богатство и безумие чудовище Рулад. Един от телохранителите на канцлера бе надвиснал зад гърба му, на две стъпки зад него, отегчен, докато господарят му изреждаше числа. Изреждаше за пореден път в детайли усилващия се спад на хазната.

Тези заседания, разбра с известно възхищение Блудния, представляваха съзнателно усилие, целящо да изтощи императора още повече. Приходи и загуби, разходи и рязък ръст на дълговете, трупащи се в монотонен ритъм като сили, подготвящи се да наложат обсада. Атака, срещу която Рулад не разполагаше със защита.

Щеше да се предаде, както винаги. Да отстъпи цялото управление на канцлера. Ритуал толкова изнервящ за гледане, колкото за изтърпяване, но Блудния не изпитваше никаква жал. Едурите бяха варвари. Като деца пред цивилизованото лукавство.

„Защо идвам тук ден след ден? Какво очаквам да видя? Окончателното рухване на Рулад? Ще ме зарадва ли това? Ще ме забавлява ли? Колко мизерни са станали вкусовете ми!“

Огледа императора. Потъмнели, зловещо проблясващи монети в ритъма на смътно отражение, което се усилваше и гаснеше с дъха на Рулад; черната кръвна закана на дългото право острие на меча с връх, забит в мраморния подиум, посивялата костелива ръка, стиснала увитата със златна жица дръжка. Изпружен в своя трон, Рулад наистина представляваше въплътена метафора. Брониран в богатства и въоръжен с меч, който носеше едновременно безсмъртие и унищожение, неуязвим на всичко освен на собствената си усилваща се лудост. Паднеше ли Рулад, щеше да е отвътре навън, Блудния беше убеден.

Измъченото лице издаваше тази истина в порой от подробности, от срасналите белези на предишни поражения, към които, по силата на това, че ги бе преживял, той беше безразличен, до уроците, които те може би съдържаха за него. Нашарена пъпчива плът, горчива пародия на отдавна изгубено богатство. Хлътнали очи, в които се таеше отчаяната немощ на духа му, дух, който понякога прозираше иззад лъскавата им чернота и надаваше оттам безмълвния си вой.

Тръпки пробягваха по това грозно лице, вълни под петнистата кожа, шествие от изражения, мъчещи се да се изтръгнат от плена на императорската маска.

Докато гледаше Рулад на трона, можеше да разбере лъжата за простота, която властта нашепва в ухото на притежаващия я. Лъстив глас, подканящ към носещото наслада и доволство отстъпление от бъркотията на живота към яснотата на смъртта. Така се разбулвам, шепнеше властта. Разголвам се от всички маски. Аз съм заплаха, а ако заплахата не стигне, тогава действам. Като косата на жътвар.

Лъжата за простота. Рулад все още вярваше в нея. В това, че не е по-различен от никой друг владетел, през всеки век и навсякъде, където хората се събират, за да създадат общото, благото на общността с неговата нужда от организираност и разделение. Властта е насилие — в своята закана и в своето действие. Властта не се интересува от благоразумие, от справедливост, от състрадание. Тя всъщност е пълното отрицание на тези неща — смъкне ли се булото на заблудата, се разкрива тази единствена истина.

А на Блудния му беше омръзнало от нея. От всичко това.

Маел веднъж бе казал, че отговор няма. За никое от тези неща. Казал бе, че нещата просто били такива и винаги ще са такива, и че единственото облекчение, което може да се намери, е, че цялата власт, колкото и да е огромна, колкото и да е централизирана, колкото и да е тиранична, накрая ще се самоунищожи. Забавното в този момент било да видиш изненадата на лицата на упражняващите я.

Такава отплата бе твърде горчива според Блудния. „Липсва ми способността на Маел за хладна, бездънна преценка. Нямам и прословутото му търпение. Нито избухливия му понякога нрав, впрочем.“

Никой Древен бог не беше сляп за глупостта на властниците по многото светове. Стига изобщо да беше способен да мисли, разбира се, а за някои това съвсем не беше сигурно. Аномандър Рейк я разбираше съвсем ясно и затова бе обърнал гръб на мащабността й, бе предпочел да се съсредоточи върху конкретни дребни конфликти. И отричаше поклонниците си, толкова тежко престъпление спрямо тях, че те просто отхвърляха това, без да се замислят. Оссерк, от друга страна, заявяваше своето отрицание на тази безнадеждна истина, опитваше се непрекъснато и всеки път се проваляше. За Оссерк самото съществуване на Аномандър Рейк се бе превърнало в безсъвестно оскърбление.