Вихърът на Жътваря

„Драконъс — о, виж, той не беше глупак. Щеше да се отегчи от тиранията си — стига да бе живял достатъчно дълго. Още се чудя дали всъщност драговолно не е приел унищожението си. Да загине от меч, изкован от собствените му ръце, да види най-обичната си дъщеря да стои отстрани, да гледа и да остава сляпа за нуждата му… Драконъс, как си могъл да не изпиташ отчаяние заради всичко, за което си бленувал?“

„И Килмандарос. Виж, на нея й допадаше идеята за… простота. Непоклатимата правота на юмрука й бе достатъчна за нея. Но пък виж докъде я отведе?“

„А какво да кажем за К’рул? Виж, той беше…“

— Спри! — кресна изведнъж Рулад и се наведе напред, тъмните му очи бяха блеснали в закана. — Какво каза току-що?

Канцлерът се намръщи и облиза набръчканите си устни.

— Императоре, изброявах разходите по ликвидирането на труповете от каторгите…

— Труповете, да. — Ръката на Рулад върху гравираната облегалка на трона потрепери. Той се взря със странна усмивка в Трайбан Гнол и попита: — Какви трупове?

— От флотите, ваше величество. Робите, спасени от остров Сепик, най-северния протекторат на Малазанската империя.

— Роби. Спасени. Роби.

Блудния забеляза объркването на Трайбан Гнол, мигновеното трепване на лицето му, след това… досещането. „Охо, я да видим това!“

— Вашите деградирали родственици, ваше величество. С кръв на Тайст Едур, страдали под тиранията на малазанците.

— Спасени. — Рулад помълча, сякаш за да вкуси думата на езика си. — Кръв на Едур.

— Разредена…

— Кръв на Едур!

— Да, императоре.

— Защо тогава са били в каторгите?

— Осъдени за това, че са пропаднали, ваше величество.

Рулад се сгърчи на трона, поразен сякаш отвътре. Главата му се отметна рязко назад, той се разтрепери. И заговори объркано:

— Пропаднали? Но те са наши родственици. Единствените наши родственици в целия този проклет свят!

— Самата истина, императоре. Признавам, бях донякъде притеснен от решението да ги затворят в онези ужасни килии…

— По чие решение, Гнол? Отговори ми!

Последва поклон, който Блудния знаеше, че скрива доволния блясък в очите на канцлера — умело прикрит.

— Затварянето на пропадналите Едур от Сепик бе по решение на Томад Сенгар, императоре.

Рулад бавно се отпусна.

— И те измират.

— На тълпи, ваше величество. Уви.

— Освободихме ги, за да им нанесем своето наказание. Спасихме ги, за да ги убием.

— Бих казал, че по мое скромно мнение тази съдба е донякъде несправедлива…

— Несправедлива? Мършава змия такава — защо не си ми казал затова досега?

— Императоре, вие не проявявахте никакъв интерес към финансовите детайли…

„О, тук допусна грешка, Гнол.“

— Към какво?!

Ето, че по тила на канцлера изби пот.

— Различните разходи, свързани с тяхното затваряне, ваше величество.

— Те са Тайст Едур!

Нов поклон.

Рулад скри лицето си в длани.

— Едурска кръв… Спасени от робство. И каторга за награда.

Трайбан Гнол се покашля.

— Много от тях са измрели в корабните трюмове, ваше величество. Доколкото разбирам, жестокото отношение към тях е започнало още с напускането на остров Сепик. Какво следва да направя, императоре?

„Колко ловко върна позициите си, Трайбан Гнол.“

— Доведи Томад Сенгар. И Урут. Доведи баща ми и майка ми.

— Сега?

Мечът изстърга по пода и се насочи право в гърдите на Трайбан Гнол.

— Да, канцлер. Веднага.

Трайбан Гнол и охранителят му излязоха почти тичешком. Рулад остана сам в тронната зала, мечът сочеше в празното.

— Как? Как са могли да сторят това? Тези нещастни хора — те са от нашата кръв. Трябва да помисля. — Отпусна меча, намести се на трона, прибра крака. — Как? Нисал? Обясни ми това… не, ти не можеш, нали. Ти избяга от мен. Къде си, Нисал? Някои твърдят, че си мъртва. Къде е тялото ти тогава? Нима си поредният подут труп в канала — онези, които виждам от кулата — да не си от онези, които течението отнася? Казват ми, че си била предателка. Казват ми, че не си предателка. Всички ме лъжат. Знам това, виждам го. Чуй. Всички ме лъжат… — И захлипа, закри устата си с ръка, очите му зашариха отчаяно из празната зала.

Блудния видя как този поглед се плъзна точно над него. Помисли дали да не пристъпи напред, да спре магията, която го скриваше, да каже на императора: „Да, ваше величество. Всички ви лъжат. Но аз не ще ви излъжа. Смееш ли да чуеш истината, император Рулад? Цялата истина?“

— Роби. Това… това е грешно. Томад — тате! — откъде дойде тази жестокост?

„О, скъпи Рулад…“

— Ще си поговорим, тате. Двамата. Насаме. И, мамо, да, ти също. Ние тримата. Отдавна не сме го правили. Да, точно това ще направим. И вие трябва… трябва да не ме лъжете. Не, това няма да го приема.

— Тате, къде е Нисал? — изхлипа. — Къде е Трул?

Можеше ли да се скъса сърцето на един Древен бог? Блудния едва не рухна от покруса, когато жаловитият въпрос отекна из залата. После ехото затихна и остана само тежкият дъх на императора.

След това императорът проговори, вече с много по-твърд глас: