Вихърът на Жътваря

— Ханан Мосаг, ти си виновен за всичко. Ти причини това. На нас. На мен. Ти ме изврати, накара ме да ги отпратя всички. Да намерят противници. Но не, тази идея беше моя, нали? Не мога… не мога да си спомня… толкова лъжи има тук, толкова много гласове, и всички лъжат. Нисал, ти ме остави. Удинаас… ще ви намеря и двамата. Ще заповядам да ви одерат живи, ще слушам писъците ви…

В коридора отекна тропот на ботуши.

Рулад погледна гузно натам и се намести на трона. Изправи оръжието. И когато вратата се отвори, вече седеше озъбен, за да посрещне родителите си.

Десертът пристигна на върха на меча. Цяла дузина гвардейци ледерии, водени от Сирин Канар, нахлуха в частните покои на Томад и Урут Сенгар. С извадени оръжия влязоха в трапезарията и завариха там двамата едури да седят в двата края на дългата маса.

Никой от двамата не помръдна. Никой от двамата не изглеждаше изненадан.

— Станете — изръмжа Сирин, без да може да скрие задоволството си, наслаждението, което изпитваше в този момент. — Императорът заповяда да се явите пред него. Веднага.

Стегнатата усмивка на лицето на Томад сякаш трепна за миг, преди старият воин да се изправи. Урут изсумтя презрително.

— Императорът желае да види майка си? Чудесно, би могъл да помоли.

Сирин я изгледа отвисоко.

— Това е заповед, жено.

— А аз съм върховна жрица на Сянката, нещастен тъпак.

— Изпратен съм тук по волята на императора. Ще станеш, или…

— Или какво? Ще дръзнеш ли да ми посегнеш, ледериецо? Не забравяй къде ти е мястото.

Гвардеецът вдигна ръка.

— Спри! — извика Томад. — Освен ако не искаш плътта ти да бъде откъсната от костите. Съпругата ми е разбудила Сянката и няма да търпи да я докоснеш.

Сирин Канар усети, че трепери. От гняв.

— Тогава я предупреди, Томад Сенгар, за нетърпението на сина й.

Урут бавно допи бокала си, остави го внимателно на масата и се изправи.

— Приберете си оръжията, ледерии. Двамата със съпруга ми можем да отидем до тронната зала в компанията ви или сами. Предпочитанията ми са за второто. Предупреждавам ви обаче: приберете мечовете или ще ви убия всички.

Сирин даде знак на войниците и оръжията се хлъзнаха в ножниците. „Ще си върна за това, Урут Сенгар. Да не забравям мястото си? Добре, щом тази лъжа те устройва, както и мен… засега.“

— Най-сетне ще имаме възможност да кажем на нашия син всичко, което трябва да му се каже — обърна се Урут към Томад Сенгар. — Аудиенция. Каква привилегия.

— Може да ви се наложи да чакате за благоволението му — каза Сирин.

— Нима? Колко дълго?

Ледериецът се усмихна.

— Не аз решавам това.

— Играта не е на Рулад. Твоя е. Твоя и на канцлера.

— Не и този път — отвърна Сирин.

— Убивал съм Тайст Едур и преди.

Тоблакаят оглеждаше опърпаната си ризница от раковини, която бе изпънал на нара. Седефените люспи бяха потъмнели и олющени, между тях прозираха кръпки от дебелата кожена основа, съшити с ивици сурова кожа. Карса Орлонг беше събрал няколкостотин продупчени монети — калаени и буквално без никаква стойност — и явно се канеше да подсили бронята с тях.

Дали това бе жест на подигравка, зачуди се Сеймар Дев. Ясен присмех в лицето на Рулад? Не можеше да го разбере тази Карса Орлонг.

— Разчистих палубата от глупаците — продължи той. — А онези в леса на анибарите? Колкото до ледериите, те са още по-жалки — виж ги как се свиват от страх още сега. Ще обиколя този град, с меча си на гърба, и никой няма да ме спре.

— Говори се, че скоро ще призоват първия кръг претенденти. Разгневиш ли тези хора, Карса, няма да чакаш дълго, преди да се изправиш срещу императора.

— Чудесно — изсумтя той. — Тогава ще обиколя Ледерас като новия му император.

— Това ли искаш? — попита тя изненадано.

— Ако се наложи, за да ме оставят на мира.

Сеймар изсумтя.

— Значи последното, което искаш, е да си император.

Той се изправи и изгледа намръщено ризницата.

— Бягството не ме интересува, вещице. Няма никаква причина да ми забраняват.

— Можеш да излезеш извън този двор и да обикаляш колкото искаш… просто си остави меча.

— Това няма да стане.

— Тогава стоиш тук и бавно полудяваш, докато чакаш благоволението на императора.

— Може би ще изляза с бой навън.

— Карса, те просто не искат да избиваш граждани. Като знаем колко… мм… лесно се обиждаш, молбата им не е неоснователна.

— Това, което ме обижда, е липсата им на доверие.

— Точно така — сопна се тя. — А ти си го спечели напълно, като избиваше едури и ледерии под път и над път. Включително един Преда…

— Не знаех, че е Преда.

— Щеше ли да има разлика? Не мисля. А фактът, че беше брат на императора?

— И това не го знаех.

— И?

— И какво, Сеймар Дев?

— Уби го с копие, нали?

— Той ме нападна с магия…

— Разказвал си ми историята, Карса Орлонг. Ти просто си избил екипажа му. После си отворил с ритник каютата му. После си разбил черепите на телохранителите му. Казвам ти, на негово място и аз щях да прибягна до своя лабиринт — стига да имах такъв, но нямам. И щях да хвърля по теб всичко, което имам.

— Няма смисъл от този разговор — изръмжа тоблакаят.

— Чудесно — заяви тя и стана. — Излизам да намеря Таксилиан. Неговите упорити мании поне са по-малко дразнещи.