Вихърът на Жътваря

— Той ли ти е любовникът сега?

Тя се спря на прага.

— И ако е?

— Радвам се за теб — рече Карса и отново загледа навъсено опърпаната си броня. — Аз бих те разкъсал.

Ревност, към множеството други безумия? Духове подземни!

— Повече склонност бих проявила към Старшия оценител. Уви, той е положил клетва за целомъдрие.

— Онзи умилкващ се монах още ли е тук?

— Още.

— Гаден вкус имаш, вещице.

— Е, не виждам възможен начин да отговоря на такъв коментар.

— Естествено.

Стиснала устни, Сеймар Дев напусна стаята.

Настроението на Карса Орлонг бе отвратително, но изобщо не му хрумна, че тъкмо то придава вкус на разговора му със Сеймар Дев. Тя беше жена, а всяка размяна на думи с жена гъмжеше от всевъзможните й инструменти за изтезание, всеки от които — зареян на самата граница на мъжкото разбиране. С мечовете беше по-просто. Дори опустошителният разгром във война бе нещо по-просто и от най-краткия, най-лекия досег на женско внимание. Това, което го разгневяваше, бе колко му липсва този досег. Вярно, за борците, чакащи императорското благоволение, курви имаше в изобилие. Но нищо фино, нищо истинско нямаше в това.

Трябваше да съществува някакъв среден терен, мислеше Карса. Където размяната да тържествува сред всичките искри и хитрини, които правят нещата по-интересни, без да излага достойнството му на риск. Но все пак беше в достатъчна степен реалист, за да не се надява много, че ще го намери.

Светът бе пълен с оръжия и двубоят беше начин на живот. Може би единственият начин на живот. Беше кървил под камшици и под думи, от пробождания и от погледи. Блъскали го бяха невидими щитове, удряли го бяха с незрими тояги и беше влачил нозе, спънат от веригите на собствените си клетви. И както щеше да каже Сеймар Дев, човек оцелява, като устоява на тази яростна атака, на тази история на тогава и сега. Провалът означаваше падение, но падението не винаги бе синоним на бързата, милостива смърт. По-скоро човек можеше да изпадне в бавен разпад, загубите да се трупат на грамада, докато не свлекат смъртните на колене. Това ги превръщаше в бавни самоубийци.

Успял беше да разбере собствените си капани и в този смисъл навярно все още не бе готов да попадне в чужди, да стъпи погрешно и да изпита шока от болката. Все пак гладът така и не си отиваше. А този смут в душата му бе най-уморителната и гадна причина за толкова киселото му настроение.

Една касапница го решаваше лесно.

„Лишен от любов, воинът търси насилието.“

Карса Орлонг се усмихна, докато стягаше каменния меч над лявото си рамо, и излезе в коридора.

— Чувам те, Байрот Джилд. Искаш да си моята съвест? — Изсмя се горчиво. — Ти, който открадна жената ми.

„Може би си намерил друга, Карса Орлонг.“

— Ще я разкъсам.

„Това не те е спирало преди.“

Но не, това бе само игра. Душата на Байрот Джилд беше затворена в един меч. Тези язвителни думи, изпълнили черепа на Карса, си бяха негови. Лишен от чуждо внимание, сега той копаеше собствените си трапове.

— Май имам нужда да убия някого.

От коридора — в по-широк коридор, след това между колоните, през страничния проход и към северната задна врата на казармения двор. Без да срещне никого по пътя си. Вляво от портата имаше стражева кабина, откъдето се отключваше тежкото мандало.

Седящият вътре ледериец успя да вдигне глава, преди юмрукът на тоблакая да се натресе в лицето му. От смазания нос бликна кръв и нещастникът се строполи в стола си, после се смъкна на пода като чувал с лук. Карса го прекрачи, вдигна мандалото и хлъзна бронзовия лост, за да може да отвори вратата.

В мига, в който прекрачи прага, се възпламени някаква поставена там магическа преграда. Лумнаха пламъци, смътна болка го порази, после пламъците заглъхнаха и изчезнаха. Той тръсна глава да прочисти металния ек на заклинанието от ума си и продължи.

Съвсем малко граждани се мяркаха. Само един забеляза появата му, облещи се, ускори крачка, зави на ъгъла и изчезна.

Тоблакаят си пое дълбоко дъх и тръгна към канала, който бе видял от покрива на казармите.

Внушителна като речна баржа, гигантската чернокоса жена в бледоморави коприни изпълни входа на ресторанта-градина, прикова очи в Техол Бедикт и се понесе напред с решимостта на прегладнял левиатан.

Бъг до него се сви от ужас в стола си.

— В името на Бездната, господарю…

— Хайде, хайде — измърмори Техол. — Прагматизмът, скъпи ми Бъг, в момента трябва да бъде водещото ти, хм, съображение. Намери Хулдо и накарай момчетата му да домъкнат онзи голям диван от кухнята. Побързай, Бъг!

Слугата драсна към кухнята с неприсъща за него бързина.

Жената — оказала се изведнъж в центъра на вниманието, при което разговорите наоколо заглъхнаха — въпреки впечатляващия си обем сякаш се плъзна между благодатно широко разделените маси. В тъмновиолетовите й очи грееше толкова противоречива на неграциозните й пропорции знойна увереност, че, Техол усети притеснително раздвижване в слабините си и пот изби на толкова места по него, че той се размърда неспокойно в стола си и всякакви мисли за храната в блюдото пред него се смъкнаха като ненужни дрехи.