Вихърът на Жътваря

— Нещо повече…

— Зарежи го „нещо повечето“, Старши оценител. Компромисът е договарянето на очакване. С твоите своеволни възгледи ние не преговаряме, тъй че целият компромис остава за мен.

— Изборът е твой.

Тя помисли дали да не го удари, но реши, че не държи да прави сцена. Какво им ставаше на мъжете с техните мании?

— Той най-вероятно ще умре, и то скоро.

— Не мисля. Да, съвсем определено не мисля.

Икариум и гралът продължиха обиколката си из тълпата. Старши оценителят ги последва от разстояние. Сеймар Дев въздъхна и тръгна след него. Не й харесваше тази тълпа. Нещо в нея не беше наред. Напрегната, настръхнала. Напрежението се виждаше по лицата, долавяше се във виковете на продавачите, резки и някак отчаяни. Малцина минувачи купуваха, забеляза тя.

— Нещо не е наред.

— Тук няма нищо, което да не може да се обясни с предстояща финансова паника, Сеймар Дев. Макар и да си мислиш навярно, че не забелязвам нищо освен него, уверявам те, че съм оценил състоянието на Ледерас и по индукция — на цялата империя. Надвисва криза. Богатството, уви, не е безкрайно благо. Системи като тази обаче са зависими от допускането за неограничени ресурси. Тези ресурси варират от евтин труд и материали до неутолимо търсене. Това търсене на свой ред зависи от много по-ефимерни ценности, такива като увереност, воля, предвиждана потребност и от блаженството на краткосрочното мислене, всяка от които е уязвима на загадъчни и често необясними влияния. Тук сме свидетели на въздействието на сложно съчетание от фактори, които служат да подронят споменатите ценности. Нещо повече, убеждението ми е, че ситуацията е дирижирана.

Тя не слушаше дрънканиците на Старшия оценител, но последното му наблюдение я върна към действителността.

— Ледерас е под икономическа атака?

— Добре казано, Сеймар Дев. Някой манипулира ситуацията, за да постигне лавинообразен срив, да. Такава е скромната ми преценка.

— Скромна?

— Разбира се, че не. Гледам на собствената си гениалност с ирония.

— С каква цел?

— Ами, за да изглеждам скромен.

— Целия следобед ли ще следим Икариум и неговото пале грала?

— Аз съм единственият жив обитател на Кабал, Сеймар Дев, който е видял със собствените си очи нашия бог. Чудно ли е, че го следвам?

„Бог? Той не е бог. Той е един проклет джаг от Одан, западно от Седемте града. Страдащ заради едно трагично проклятие, но не е ли така с всички тях?“ Една фигура, далече пред Икариум и Таралак Вийд, привлече вниманието й. Висока фигура, поизгърбена, с огромен каменен меч на гърба.

— О, не — промълви тя.

— Какво има? — попита Старшият оценител.

— Той го видя.

— Сеймар Дев?

Но вече беше зад нея, а тя бързаше напред и грубо си пробиваше път през хората. Очаквания? Със сигурност. Компромис? Никакъв шанс.

Един от светилниците беше с повредена клапа и изпускаше гъсти черни струи дим, които се извиваха като змии във въздуха, и кашлицата на Урут отекваше в преддверието като кучешки лай. С гръб към вратата на тронната зала, Сирин Канар стоеше скръстил ръце и следеше с поглед двамата Тайст Едур. Томад Сенгар крачеше напред-назад по пътека, която грижливо отбягваше другите чакащи стражи, макар да се преструваше, че все едно ги няма. Жена му се беше загърнала в сивата си роба толкова плътно, че напомняше на Сирин за присвил крилете си лешояд. Старостта леко бе изгърбила раменете й и усилваше впечатлението за хищна птица, което предизвика усмивка на устните на гвардееца.

— Явно това чакане те забавлява — изръмжа Томад.

— Значи ме гледате все пак.

— Вратата гледам, случайно стоиш пред нея.

Размисляше дали да я отвори с ритник, несъмнено. Усмивката на Сирин се разшири. „Уви, за да го направиш, трябва да минеш през мен, а това няма да направиш, нали?“

— Императорът е много зает.

— С какво? — запита ядосано Томад. — Трайбан Гнол решава всичко в края на краищата. Рулад само седи с оцъклен поглед и от време на време кима.

— Нямате високо мнение за сина си.

Видя, че това опъна нерв — двамата заковаха погледи в него.

— Още по-ниско е за Трайбан Гнол — каза Урут.

Нямаше нужда от повече обяснения. Сирин знаеше много добре какво е мнението им за канцлера — всъщност мнението им за всички ледерии. Сляп фанатизъм, разбира се, още по-лицемерен заради увлечението, с което едурите бяха прегърнали ледерийския начин на живот, колкото и да се присмиваха и да заявяваха своето отвращение и презрение. „Щом сте толкова отвратени, защо все още сучете от цицата, Едур? Имахте своя шанс да унищожите всичко това. Нас. И цялата ни ужасна цивилизация.“ Не, нищо не струваха твърденията на тези двама диваци.

По-скоро усети, отколкото чу драскането на вратата зад себе си и бавно се изправи.

— Императорът ще ви приеме.

Томад рязко се обърна към вратата и Сирин видя как се напрегна лицето на кучия син зад високомерната фасада. Урут отметна наметалото си назад и освободи ръцете си. Страх ли беше това в очите й? Видя как пристъпи и застана до съпруга си, но тази близост сякаш ги напрегна още повече.

Сирин Канар отстъпи встрани и разтвори широко вратата.