Вихърът на Жътваря

Водачът на гралите бил мъдър ветеран от племето бок’ар. Казвал се Сидилак, наричан от мнозина и Змийския език след едно забиване на меч в устата му, който срязал езика му по дължината. Неговите воини, пуснали вече предостатъчно кръв в завоевателните кампании сред пустинните и равнинни народи на юг от Угари, били опитни в намирането на скрити пътеки, отвеждащи в суровите височини, и скоро започнали да се натъкват на груби поселища и скални убежища посред древни руини, което намеквало, че тассите, цивилизовани някога, преди много време са претърпели ужасен упадък.

Привечер на третия ден седем боядисани със синило диваци ударили от засада предните съгледвачи и убили единия, преди да се оттеглят. От четиримата тасси, които паднали в сблъсъка, само един не бил издъхнал от раните си. Езикът на предизвиканите от болката му бълнувания не приличал на нищо от онова, което Сидилак и воините му били чували. Под прашно синята боя тассите физически не приличали на нито едно от околните племена. Високи, жилави, със странно малки длани и ходила, те имали издължени лица, тънки брадички и големи зъби. Очите им били сближени, ирисите жълтеникавокафяви като изсъхнала трева, бялото на гледеца опръскано с толкова много кръвоносни съдове, че изглеждало сякаш може да плаче с червени сълзи.

И сред четиримата тасси признаците на обезводняване били очевидни, а като бойци те били изключително безпомощни с каменните върхове на копията си и дебелите си сопи.

Скоро раненият дивак умрял.

Гралите навлизали все по-навътре и по-нагоре сред хълмовете. Намерили древни тераси, по които някога се отглеждало зърно, но почвата вече била безжизнена, едва можела да подхрани сухи пустинни тръни. Открили зидани с камък канали, които да събират дъждовна вода, която вече не идвала. Глинени чирепи и бели парчета кост хрущели под краката им.

По обед на четвъртия ден се натъкнали на селището на тассите. Десетина схлупени колиби, от които изтичали трима воини с копия, закрещели и се наредили в жалка отбранителна линия пред пет примрели от глад жени и само едно тригодишно момиченце.

Сидилак, ветеранът с двадесет битки зад гърба си, с душа, опетнена с убийството на безчет чужденци, пратил своите грали напред. Битката траяла само няколко удара на сърцето. Когато мъжете тасси паднали, жените се нахвърлили върху гралите, хапели и дращели. Убили и тях, а момиченцето се смъкнало на земята и засъскало като дива котка.

Меч се вдигнал, за да го посече.

Но така и не се спуснал. Поляната изведнъж притъмняла от сенки. Седем ужасяващи хрътки се появили и заобиколили детето, и се появил и мъж. Раменете му били толкова широки, че изглеждал изгърбен, облечен бил в дълга до глезените синкава ризница, дългата му черна коса не била вързана. Хладни сини очи се приковали в Сидилак и мъжът заговорил на речта на Първата империя:

— Те са последните. Не ви осъждам за избиването им. Те живееха в страх. Тази земя — която не е техният дом — не можеше да ги изхрани. Изоставени от Дерагот и тяхната раса, те се провалиха в живот на оцеляване. — Обърнал се и погледнал детето. — Но тази ще я взема.

Сидилак, казваше легендата, усетил тогава как най-черното петно се утаило в душата му. Това, което никой ритуал на очищение не можел да изкорени. Разбрал в този момент мрачната съдба, която му била предопределена, пропадане в лудостта на неутешима скръб. Богът пожелал да вземе последното дете, но то със сигурност било последното. Кръвта на всички други била на ръцете на Сидилак, проклятие, терзание, което само смъртта можела да облекчи.

Но той бил грал. Забранено му било да посегне на живота си.

След тази легенда идваше друга. Описваше дългия път на Змийския език до окончателния край в гонене на въпроси, за които нямал отговори, в патоса на изнурителния му вървеж в Пустинята на мъртвия — царството на падналите грали, — където и най-благородните духове отказвали на душата му кухото оправдание за престъплението му.

Таралак Вийд отказваше да мисли за тези неща. Ехото от онова дете, онова съскащо, не съвсем човешко същество, привлечено в сянката на един бог — с каква цел? Загадка се таеше в легендата, загадка, която никога нямаше да бъде разрешена. Ала той не вярваше, че в сърцето на онзи бог се е таяла милост. Не искаше да мисли за младите женски с малките длани и ходила, с издължени брадички и големи кучешки зъби, с лъскави очи с цвета на степна трева.

Не искаше да мисли за Сидилак и за безкрайната нощ на неговата орис. Воинът с кръв на убиец, зацапала ръцете и душата му. Онзи трагичен глупец нямаше нищо общо с Таралак Вийд, повтаряше си той непрекъснато. Истините не се криеха в смътни подобия в края на краищата, а само в конкретни черти. А никакви общи черти нямаше между него и Змийския език.

— Рядко говориш напоследък, Таралак Вийд.

Гралът погледна Икариум.

— Уплашен съм за теб.

— Защо?