Вихърът на Жътваря

— Не виждам твърдостта в очите ти, приятелю, онази твърдост, която може би никой друг освен отдавнашен спътник е способен да засече. Твърдостта, издаваща твоята ярост. Тя сякаш е приспана и не знам дали дори Рулад може да я събуди. Ако не може, тогава ще умреш. Бързо.

— Ако всичко, което казваш за мен, е вярно — отвърна джагът, — тогава смъртта ми ще е добре дошла. И оправдана във всякакъв смисъл.

— Никой друг не може да надвие императора…

— Защо си сигурен, че аз мога? Аз не владея магическия меч. Не се връщам в живота, ако падна. Това са слуховете, свързани с онзи Тайст Едур, Рулад, нали?

— Когато яростта ти е отприщена, Икариум, нищо не може да те спре.

— А, но изглежда, аз мога.

Таралак Вийд присви очи.

— Да не би това да е промяната, настъпила у теб, Икариум? Да не би спомените ти да са се върнали?

— Мисля, че ако бяха, нямаше да съм тук — отвърна Икариум и спря пред една сергия, предлагаща увити с въже глинени съдове. — Погледни тези вещи тук, Таралак Вийд, и ми кажи какво виждаш. Празни съдове? Или безкрайни възможности?

— Това са само грънци.

Икариум се усмихна.

— Надсмиваш ли ми се, Икариум?

— Нещо ме очаква. Нямам предвид този луд император. Нещо друго. Отговори ми на следното. Как се измерва времето?

— По хода на слънцето, по лунните фази, по въртежа на звездите. И, разбира се, в град като този, с биенето на камбана на определени интервали — изцяло нелепа самонадеяност всъщност, духовно затъпяваща.

— Думи на грал.

— Ето, че наистина ми се подиграваш. Не ти е присъщо, Икариум.

— Биенето на камбани, отрязъците, установени от преминаването на пясък или вода през стеснен съд. Самонадеяност, както казваш. Условно наложено постоянство. Можем ли наистина да твърдим обаче, че времето е постоянно?

— Както би ти отвърнал всеки грал, не е. Иначе сетивата ни лъжат.

— Може би лъжат.

— Тогава сме загубени.

— Допада ми интелектуалната ти войнственост днес, Таралак Вийд.

Крачеха бавно по улицата покрай канала.

— Разбирам твоята обсебеност от времето — каза гралът. — Ти, който си преминавал от век във век, непроменлив, незнаещ.

— Незнаещ, да. Това е проблемът, нали?

— Не съм съгласен. Това е спасението ни.

Помълчаха още няколко крачки. Много бяха любопитните погледи — съжалителни понякога, — които им хвърляха. Претендентите също бяха и обречени в края на краищата. И все пак имаше ли надежда, скрита дълбоко зад тези плахи очи? Трябваше да има. За края на кошмара, наречен Рулад Сенгар, императора на Ледер.

— Без разбиране на времето историята не означава нищо. Следиш ли мислите ми, Таралак Вийд?

— Но ти не разбираш времето, нали?

— Така е. И все пак, мисля си, че… съм проучвал това… многократно. От век на век. С вярата, че едно разкритие на смисъла на времето би отключило собствената ми скрита история. Бих искал да открия истинската му мярка, Таралак Вийд. И не просто мярката му, а самото му естество. Помисли си за този канал и свързаните с него. Водата се изтласква от течение и прилив от реката, след това обикаля из града, само за да се влее отново в реката недалече от мястото, откъдето е дошла тук. Можем да се опитаме да излезем от реката и да изберем своя собствен път, но колкото и прав да изглежда той, накрая отново ще се върнем в тази река.

— Значи, както и с камбаните, водата проследява хода на времето — каза гралът.

— Погрешно ме разбра — отвърна Икариум, но не поясни думите си.

Таралак Вийд се навъси, спря, плю на дланите си и приглади косата си назад. Някъде сред тълпата изпищя жена, но звукът не се повтори.

— Течението на канала не може да промени закона, предопределящ посоката му. Каналът е само отклонение.

— Да, отклонение, което забавя преминаването на водата му. И на свой ред тази вода се променя, като събира боклука на града, през който преминава, и по този начин, щом се върне в реката, е с различен цвят. По-кална, по-замърсена.

— Колкото по-бавен е пътят ти, толкова по-кални са ботушите ти?

— Дори така — съгласи се Икариум.

— Времето изобщо не е това.

— Сигурен ли си? Когато трябва да чакаме, умовете ни се запълват с тиня, произволни мисли, смет. Когато сме тласнати към действие, течението ни е бързо, водата привидно бистра, студена и режеща.

— Бих предпочел да чакаме дълго, Икариум. Тук пред лицето на онова, което предстои.

— Пътят на Рулад? Както искаш. Но ти казвам, Таралак Вийд, това не е пътят, по който аз вървя.

Нови няколко крачки в мълчание.

След това гралът каза:

— Увиват въжето около тях, Икариум, за да ги опазят да не се счупят.

Старши оценителят стоеше сред тълпата на двайсетина крачки от Икариум и Таралак Вийд, спрели се пред грънчарската сергия. Беше скръстил ръце, пръстите му потрепваха. Дъхът му беше рязък и ускорен. Очите му блестяха.

— Да ме умориш ли си решил? — попита Сеймар Дев. — Ако знаех, че тази „разходка“ ще включва дебнене в сянката на джага, щях да си остана в казармите.

— Изборите, които правиш в живота, трябва на всяка цена да са твои собствени, Сеймар Дев. Достатъчно различими от моите или на когото и да било друг. Казано е, че историята на човешкия конфликт е изключително в сблъсъка на очаквания.

— Нима?