Вихърът на Жътваря

— Стойте в оградения с плочки кръг — каза им. — Прекрачите ли го, ще ви надупчат със стрели. Предупреждение няма да има. По заповед на самия император. Сега тръгнете. Бавно.

В същия този момент един Тайст Едур и четирима войници ледерии се приближаваха към градските порти на запотени коне. Пешеходците се пръскаха в паника. Петимата конници бяха покрити с кал, двама бяха ранени. Едурът също — от гърба му стърчеше стрела. Едурът умираше. Умираше вече от четири дни.

Блудния следеше с поглед Рулад Сенгар. Императорът седеше сковано на трона, откакто канцлерът се бе върнал да оповести предстоящото пристигане на Томад и Урут. Страх ли беше разколебал куража на императора, че се бавеше да поиска незабавното им явяване? Не можеше да се разбере. Дори предпазливите въпроси на канцлера не бяха довели до нищо.

Традиционните факли изригваха пушек, треперливата им светлина облизваше стените. Трайбан Гнол стоеше, скръстил ръце, и чакаше.

В главата на Рулад се водеха битки. Армии от воля и страст се сблъскваха с кипнали сили на страх и съмнение. Полето бе прогизнало от кръв и осеяно с паднали герои. Или пък в черепа му се бе завихрила заслепяваща мъгла, потискаща като самото забвение, и Рулад се скиташе изгубен сред нея?

Седеше като истукан, облечен в помръкнало злато, кошмарна визия на обезумял художник. Лъскави очи и овъглена плът, изкривена уста и черни кичури сплъстена коса. Изваян на трона да приласкае символи на неизменчивост и плен, но тази лудост бе изгубила всякакъв финес — вечното проклятие на тоталната, крепяща се на угодничеството власт, тиранията на ликуващото раболепие, нетърпящо другомислие.

„Погледни го и разбери какво иде, когато правосъдието е мъст. Когато опълчването е престъпно. Когато скептицизмът е измяна. Призови ги, императоре! Твоя баща, твоята майка. Призови ги да застанат пред теб в този преобърнат кошмар на преданост и отприщи своя гняв!“

— Да влязат! — изграчи Рулад.

Канцлерът махна на един от стражите до страничната врата и той се обърна и я отвори.

Всичко това ставаше вляво от Блудния, на същата стена, на която се беше облегнал, така че не успя да долови какво се случи отвън, чу само няколко неясни думи.

Томад и Урут пристъпиха в тронната зала, спряха в очертания с плочи кръг. И се поклониха на своя император.

Рулад облиза напуканите си устни и промълви:

— Наши родственици.

Томад мълчеше и гледаше намръщено.

— Поробени от човеци. Заслужаваха да ги освободим, нали?

— От остров Сепик ли, императоре? — попита Урут. — За тях ли говорите?

— Те наистина бяха освободени — допълни Томад и кимна.

Рулад се наведе напред.

— Поробени родственици. Освободени. Защо тогава, скъпи ми татко, сега гният във вериги?

Томад изглеждаше неспособен да отговори, на сбръчканото му лице се изписа объркване.

— Чакат твоето благоволение — каза Урут. — Императоре, ние търсихме аудиенция с теб много пъти след завръщането си. Уви… — Тя погледна през рамо към Трайбан Гнол. — Канцлерът ни отпращаше. Неизменно.

— И тъй — изхриптя гласът на Рулад, — вие ги обявихте за гости на империята, каквото бе тяхното право, след което ги настанихте — къде? Не в многобройните ни чудесни резиденции около двореца. Не. Избрахте каторжническите изкопи — ямите, редом с Длъжници, предатели и убийци. Това ли е представата ти за Дара на гостенина в твоя дом, Томад? Урут? Странно, защото не помня в младостта си такова тежко предателство спрямо обичая на Тайст Едур. Не и в Дома на моето семейство!

— Рулад, императоре — каза Томад, почти отстъпил пред гнева на своя син, — видя ли тези наши родственици? Те са… жалки. Да ги погледнеш означава да се почувстваш опетнен. Омърсен. Духът им е съкрушен. Превърнали са се в подигравка на всичко, което е Тайст Едур. Това бе престъплението, нанесено от хората на Сепик срещу нашата кръв, и за това ние отвърнахме, императоре. Островът вече е мъртъв.

— Наши родственици — изшепна императорът. — Обясни ми, татко, защото не разбирам. Ти виждаш престъплението и налагаш присъдата си, да, в името на едурската кръв. Колкото и да е омърсена, колкото и да е нечиста. Всъщност тези подробности са несъществени — те по никакъв начин не засягат наказанието освен, може би, да го направят още по-сурово. Всичко това, тате, е една нишка на мисълта и тя върви вярно. Но има и друга, нали? Изкривена, заплетена. Тази, според която жертвите на онези човеци не заслужават нашата обич, според която те трябва да бъдат скрити, оставени да изгният като мръсотия.

— За какво отмъщаваш тогава?

— Къде — о, къде, тате — е Дарът на гостенина? Къде е честта, обвързваща всички Тайст Едур? Къде, Томад Сенгар, къде, във всичко това, е моята воля? Аз съм императорът и лицето на империята е мое и само мое!

Докато крясъкът му отекваше в тронната зала и бавно заглъхваше, Урут и Томад стояха като онемели. Лицата им бяха сиви като пепел.