Вихърът на Жътваря

А те вече си говореха. Тя се приближи, за да слуша.

— … скоро — говореше Томад. — Това, повече от всичко друго, налага намесата ни. Ханан Мосаг ще се обърне към жените и ще се сключи съюз…

— Не бъди сигурен в това — отвърна Урут. — Не сме забравили истината за амбицията на краля-магьосник. Това е негово дело…

— Преодолей го това — няма избор.

— Може би. Но ще са нужни отстъпки, а това ще е трудно, защото не му вярваме. О, той ще даде думата си, несъмнено. Както казваш, нямаме избор. Но колко струва думата на Ханан Мосаг? Неговата душа е отровена. Той все още копнее за онзи меч, за силата, вложена в него. А това ние няма да му дадем. Никога в неговия обсег. Никога!

Чу се дрънчене на вериги и след това — гласът на Томад:

— Не говореше като луд, Урут.

— Да — тихо отвърна тя.

— Беше прав в гнева си.

— Да.

— Както и ние, на Сепик, когато видяхме колко ниско са паднали нашите родственици. Злочестината им, това, че бяха предали всичката си воля, всичката си гордост. Та те са били Тайст Едур! Ако знаехме това отначало…

— Щяхме ли да ги оставим, съпруже?

Мълчание. А след това:

— Не. Отмъщението над малазанците беше необходимо. Но заради нас самите, не заради родствениците. Рулад погрешно разбра това.

— Не е. Томад, онези наши сънародници изтърпяха трюмовете на флотата. Изтърпяха ямите. Рулад не го разбра погрешно. Ние ги наказвахме заради падението им. Това също беше отмъщение. Срещу собствената ни кръв.

Този път в гласа на Томад имаше горчивина:

— Не каза нищо, когато бе дадена присъдата, жено. Утешавай се с тази фалшива мъдрост, ако ти харесва. Ако трябва да чуя нещо от теб, бих предпочел мълчанието.

— Тогава ще го получиш, съпруже.

Пернатата вещица се успокои. Да, Ханан Мосаг щеше да го научи. И какво щеше да направи тогава? Да потърси жените Едур? Надяваше се, че не. Ако Пернатата вещица имаше истински враг, това бяха тъкмо те. Равен ли им беше Ханан Мосаг? В коварството — със сигурност. Но по сила? Вече не. Освен ако нямаше скрити съюзници, разбира се.

Трябваше да поговори с Блудния. Със своя бог.

Трябваше да наложи някои… отстъпки.

Съдбата на Томад и Урут Сенгар се понесе в ума й и отмина като заглъхваща вълна.

Един от подземните тунели на Стария дворец стигаше във вътрешността на града почти до стока на Главния канал с канала Крийпър. Беше запушен от срутени тухли на три места и Ханан Мосаг бе оставил тези прегради — изкривяваше реалността с помощта на Куралд Емурлан, за да минава през тях, този път с Брутен Трана по петите му.

Верните на краля-магьосник бяха крили воина, докато Ханан Мосаг довърши приготовленията си, а това не беше лека задача. Не че дворецът гъмжеше от претърсващи групи — треската на смут и страх бе заразителна в последно време в края на краищата. Хора изчезваха обезпокоително често, особено Тайст Едур. Не, трудността бе свързана със самия Брутен Трана.

„Волеви мъж. Но това ще ни послужи добре само ако успея да набия в черепа му факта, че нетърпението е слабост.“ Вярно, един воин трябва да е решителен, но аз това си имаше време и място, а и двете все още не бяха дошли.

Ханан Мосаг отведе Брутен в камерата в самия край на тунела, осмоъгълно помещение с груба каменна зидария. Куполният таван, облицован със светли някога, но вече почернели бронзови плочи, беше толкова нисък, че човек се чувстваше по-скоро като в колиба.

Когато кралят-магьосник откри тази камера, тя и поне четиридесет крачки от тунела бяха под водата, дълбочината следваше наклона, а черната мътна вода почти докосваше тавана на камерата.

Ханан Мосаг източи водата с помощта на малък разлом, отвеждащ към Новородения, след това го затвори и бързо, с рачешко дращене, домъкна наръч от седем дълги един разтег пръта черно дърво по калния коридор. Тя беше започнала да се пълни отново, разбира се, и магьосникът-крал загази из калта до центъра, развърза вързопа и започна да гради осмоъгълна ограда, всеки прът на педя разстояние от стените, по два от всяка страна, задържани почти прави от гъстата тиня. Щом привърши работата си, разбули в най-пълната си мяра от Куралд Емурлан.

На убийствена цена. Искаше да прочисти силата от всичкия хаос, от отровния лъх на Сакатия бог, но задачата се оказа почти непосилна. Изтерзаната му плът, изкривените кости, рядката кръв във вените и артериите — те вече служеха на гибелния свят на Падналия, симбиоза на живот и на сила. Толкова отдавна за последен път бе усетил — истински — чистотата на Куралд Емурлан, че сега, макар и разкъсан и слаб, изгарящият допир на Лабиринта почти го накара да се свие от ужас.

Ханан Мосаг се мъчеше да наложи освещаването над камерата. Да плени силата на Сянката в този свой нов, личен храм. Цяла нощ се бори. Студената вода продължаваше да се вдига, нозете му бяха ледени. Започна да усеща как цялата му съсредоточеност се разпада. И в отчаяние — усещаше как всичко се изплъзва от ръцете му — призова Бащата Сянка.

Скабандари.

В отчаяние. Съзнаваше, че се е провалил…