Вихърът на Жътваря

— Малко кръв, да. Да подпечата свещения живот на моя храм. Скабандари, ти ще разбереш това. Да. Необходимостта.

Пропълзя до Брутен Трана.

— Доведи онзи, когото търсим, воине. Да. Ала извън това, уви, не си ми нужен повече.

Вдигна ножа и го заби в сърцето на воина.

Техол Бедикт погледна Бъг и видя как слугата му се завъртя в пълен кръг, докато очите му следяха огромния тартенал, все едно бяха приковани във варварския воин с нелепия му каменен меч. Стражите около великана уместно бяха изпаднали в ужас.

— Е, все пак не е Ублала Пунг, нали? — измърмори Техол.

Бъг като че ли изобщо не го чу.

— О, добре. Така да бъде. Аз мисля да поговоря с другия — как го нарече? А, да, джага. Всеки, който не трепва от хватката на този тартенал, е безмозъчен тип или — о, неприятна мисъл — дори още по-страшен. Може би ще е по-добре да се поколебая в този момент, да се съобразя както винаги със съвета на верния си слуга… не? Не да бъде.

И Техол тръгна към джага. Другият дивак, докаран до безсъзнание от шамара на тартенала — тартенала, заради когото Ублала Пунг беше нахълтал в палатата — вече седеше насред улицата и се озърташе замаян. Кръв капеше от счупения му нос. Жената, привлекателна по някакъв грубоват, земен начин, отбеляза отново Техол, говореше с татуирания гигант, а на десетина крачки от тях един чужденец стоеше зяпнал с нещо като благоговение може би жената, а може би джага.

Общо взето интересен сценарий, реши Техол. Достатъчно интересен, за да се намеси в изисканите му обикновено обноски. Така че той се приближи, разпери ръце и заяви:

— Мисля, че е време за едно подобаващо добре дошли в нашия великолепен град!

При което одеялото му се смъкна в краката.

Бъг, уви, пропусна това прелестно представяне, защото докато очите му се бяха впили в тоблакая, се усети, че следва стъпка по стъпка воина и ескорта му към Палатата на шампионите — иронично название, дадено от простодушните дворцови служители. Но на улицата покрай заградения с висока стена двор всичките им надежди да продължат се сведоха до внезапен смущаващ край. Защото улицата беше пълна с хора.

Мършави, зацапани с екскременти, с почти гола плът, покрита с отоци и рани, те се бяха стълпили като изоставени деца, изгубени и самотни, примигваха под жестокото следобедно слънце. Стотици окаяни същества.

Пазачите на тоблакая спряха пред тази неочаквана преграда и Бъг видя как първият залитна назад, ударен сякаш от непоносимата воня, а после се обърна и заспори с другите. Техният „пленник“, от друга страна, просто изрева на тълпата да отвори път, след което продължи с рамо напред през гъмжилото.

Направил беше може би двадесетина крачки, когато и той спря — главата и раменете му се извисяваха над тълпата, — огледа се гневно и изрева на малазански:

— Зная ви! Някогашни роби на остров Сепик! Чуйте ме!

Тълпата около него се отдръпна и оформи груб кръг.

„Те слушат. Слушат отчаяно.“

— Аз, Карса Орлонг, ще ви дам отговор! В това се заклевам. Вашият род ви отказва. Те ви отхвърлят. Живеете или умирате, не ги засяга. Нито никого в тази прокълната страна. За съдбата ви не предлагам нищо! В мъст за онова, което ви бе причинено, предлагам всичко. Сега вървете по пътя си. Веригите ви ги няма. Вървете, за да не се върнат никога повече при вас! — След тези думи воинът тоблакай продължи напред, към главната порта на палатата.

„Не точно това, което имаха нужда да чуят, мисля. Поне засега. След време чутото ще се върне при тях, подозирам.“

„Не, друг вид водачество иска това, тук и сега.“

Стражите се бяха изтеглили да търсят друг маршрут.

Малцината граждани наоколо правеха същото. Никой не искаше да види последиците.

Бъг се провря напред. Привлече силата си, усети как тя се съпротивлява пред тази непозната цел. „Проклетите ми поклонници — които и да сте, където и да сте. Тук аз ще наложа своето!“ Сила, лишена от съчувствие, студена като морето, тъмна като дълбините му. „Ще наложа своето.“

— Затворете очи — каза той на тълпата. Думите бяха не повече от шепот, ала ги чуха всички, силно и неопровержимо в умовете си. И не помръднаха.

„Ще наложа своето.“

— Чуйте ме. Има място за спасение. Далече оттук. Ще ви изпратя там. Сега. Приятели ще ви намерят. Те ще ви донесат цяр и ще имате храна, дрехи и подслон. Когато усетите земята да се размества под вас, отворете очи и ще намерите своя нов дом.

Морето не прощава. Силата му е глад и напираща ярост. Морето воюва с брега, дори със самото небе. Морето не плаче за никого.

На Бъг му беше все едно.

Беше като вир, застинал под жаркото слънце, кръвта му се бе… нажежила. И най-малкият вир е изпълнен с обещание за океан, за десетки океани — цялата им мощ може да се побере в една-единствена капка вода. Такъв бе Денает Рюзен, такъв бе Рюз, лабиринтът, в който бе роден животът. „И там, в това обещание на самия живот, аз ще намеря каквото ми трябва.“

Съпричастие.

Топлина.

Силата дойде. Беше истински поток. Гневен, да, но истински. Водата бе познавала живота от толкова дълго, че не таеше спомен за чистота. Сила и дар се бяха слели ведно — и водата се покори на своя бог.

И той ги отпрати.