Вихърът на Жътваря

И внезапно в залата изригна сила, чиста и непоколебима. От водата се вдигнаха гъсти валма пара, от каменните стени запращя зной като от отворена ковашка пещ. Калта на пода се втвърди и циментира прътите от черно дърво.

Горещината проникна в плътта на Ханан Мосаг, прониза го чак до костите. Той закрещя в агония и в същото време го изпълни някакъв нов вид живот.

Не го изцери. Не направи нищо, за да изправи костите му или да отпусне покритата с белези тъкан.

Не, беше по-скоро като обещание, като нашепната подкана за някое по-блажено бъдеще. Заглъхна след десетина удара на сърцето — но споменът за това обещание остана.

Скабандари, Бащата Сянка, все още живееше. Откъснат от кост и от плът, вярно, но духът оставеше. Отвърнал бе на отчаяната му молитва, дарил бе това място със святост.

„Открих пътя. Мога да видя края.“

Сега Ханан Мосаг седеше присвит на коравия сух напукан под, а Брутен Трана — принуден да се изгърби заради ниския таван — стоеше до него. Магьосникът-крал посочи центъра на камерата.

— Там, воине. Трябва да легнеш. Ритуалът е подготвен, но те предупреждавам, пътуването ще е дълго и трудно.

— Не разбирам това, магьоснико-крал. Това… този храм. То е истински Куралд Емурлан.

— Да, Брутен Трана. Благословено от силата на самия Баща Сянка. Воине, самото твое пътуване е благословено. Не ти ли говори това, че сме на правия път?

Брутен Трана го изгледа отгоре, помълча няколко мига.

— Точно ти трябваше да бъдеш отхвърлен. От Бащата Сянка. Твоята измяна…

— Моята измяна не означава нищо — отсече магьосникът-крал. — Воине, ние сме благословени! Това място не е просто храм на Куралд Емурлан! То е храм на Скабандари! На самия наш бог! Първият такъв храм в този свят — нима не разбираш какво означава това? Той се връща. При нас.

— В такъв случай може би онова, което търсим, е безсмислено — отвърна Брутен.

— Какво?

— Скабандари ще се върне и ще застане пред Рулад Сенгар. Кажи ми, твоят Сакат бог ще рискува ли с такова противопоставяне?

— Не бъди глупав, Брутен Трана. Задаваш погрешен въпрос. Дали Скабандари ще рискува с това противопоставяне? В същия миг, в който се върне? Не можем да знаем каква е мощта на Бащата Сянка, но съм убеден, че ще е слаб, изтощен. Не, воине, нам се пада да го защитим при завръщането му. Да го защитим и захраним.

— Тогава намерил ли го е Феар Сенгар?

Тъмните очи на Ханан Мосаг се присвиха.

— Какво знаеш за това, Брутен Трана?

— Само това, което знаят повечето едури. Феар замина, за да издири Бащата Сянка. В отговор на своя брат. В отговор на теб, магьоснико-крал.

— Явно е имало помирение — каза със свити устни Ханан Мосаг.

— Може и да е имало. Не отговори на въпроса ми.

— Не мога. Защото не знам.

— Пак ли ще увърташ?

— Обвинението ти е несправедливо, Брутен Трана.

— Да започнем ритуала. Кажи ми, пътуването ми в плът ли ще бъде?

— Не. Така би загинал мигновено, воине. Трябва да изтръгнем духа ти на свобода.

Брутен Трана отиде в центъра на камерата, свали меча и колана си и легна по гръб.

— Затвори очи — каза магьосникът-крал и припълзя до него. — Поведи ума си към сладката утеха на Сянката. Ще усетиш допира ми на гърдите си. Скоро след това всякакъв усет за физическото ти тяло ще изчезне. Тогава отвори очи и ще се озовеш… другаде.

— Как ще разбера, когато намеря пътеката, която търся?

— По силата на търсенето ще намериш, Брутен Трана. А сега — тишина. Трябва да се съсредоточа.

След малко магьосникът-крал се пресегна и отпусна длан на гърдите на воина.

Само това.

Тялото, лежащо пред него, повече не вдиша. Оставено само задълго, щеше да започне да гние. Но мястото бе осветено, оживяло вече от силата на Куралд Емурлан. Развала тук нямаше да има. Времето повече нямаше да тече за това тяло.

Ханан Мосаг започна да претърсва облеклото на Брутен Трана. Воинът имаше нещо скрито по себе си — нещо с аура на груба сила, която порази сетивата на магьосника-крал като воня. Той зарови из джобовете от вътрешната страна на коженото наметало на воина и не намери нищо освен някакво опърпано писмо. Изсипа на пода кесийката му за монети, вързана за оръжейния колан. Едно лъскаво камъче, черно като оникс, но нищо повече от огладен от вълните обсидиан. Три дока — местните пари. И нищо друго. С нарастващо раздразнение Ханан Мосаг започна да разсъблича воина.

Нищо. И все пак го надушваше, то се просмукваше през дрехите.

Ханан Мосаг изръмжа и се отдръпна, ръцете му трепереха.

„Взел го е със себе си. Би трябвало да е невъзможно. Все пак… каква друга възможност има?“

Трескавият му поглед се спря на смачканото писмо. Взе го, приглади тънкия лен и зачете написаното.

Отначало не можа да проумее показанието — не, не беше показание, осъзна след миг. Изповед. Подпис, какъвто не бе виждал преди, толкова стилизиран по ледерийския обичай, че почти нечетивен. След няколко мига трескаво мислене прозрението дойде.

Вдигна очи и погледът му се спря на вече голото тяло на Брутен Трана.

— Що за измама си замислял с това, воине? Може би си по-умен, отколкото си представях. — Замълча и се усмихна. — Вече е без значение.

Извади камата си.