Вихърът на Жътваря

Бъг отвори очи и видя пред себе си пуста улица.

В стаята си Карса Орлонг свали от рамото оръжието си и се вторачи в дългата маса, на която гореше маслен светилник.

Толкова много имаше да премисли, кипнала пяна от нещо, забито дълбоко в него. Робите. Низвергнати, защото животът им беше безсмислен. И едурите, както и ледериите, бяха безсърдечни същества, при това страхливи. Готови да обърнат гръб, за да не видят цената на безразличието си. Готови да лишат от братство всекиго и всеки път, когато това ги устройва.

И в същото време го наричаха варварин.

Щом е така, той с охота приемаше това различие.

И верен на ясното си, дивашко разбиране за добро и зло, щеше да затаи в ума си онази сцена — онези изтерзани лица, насълзените очи, които сякаш грееха така ярко, че докосването им го изгаряше — да я затаи за мига, в който щеше да се изправи срещу император Рулад. И за след това, когато се изправеше срещу всеки ледерий и всеки едур, дръзнал да застане на пътя му.

Така се закле и всички те щяха да видят това.

Тази хладна мисъл го задържа вцепенен още десетина мига, а после в ума му се върна друг образ. Икариум, онзи, когото наричаха Крадеца на живот.

Малко му оставаше да прекърши врата на джага.

И тогава беше видял… нещо… в пепелявото лице. И дойде разпознаването.

Той щеше да отстъпи пред Карса. Дал беше думата си и Карса знаеше, че няма да я наруши.

Джагска кръв имаше у този Икариум, но за нея Карса знаеше малко. Баща или майка Джагът; едва ли беше важно кое.

Но другият родител. Баща или майка. Достатъчно бе видял в лицето на Икариум, за да познае тази кръв. Да я познае като шепота на своята собствена.

Тоблакай.

В разточително обзаведения си кабинет канцлер Трайбан Гнол седна бавно, с неприсъща за него предпазливост. Пред него стоеше прашен, потен и зацапан с петна кръв ледерийски войник. Вдясно от него стоеше Сирин Канар — връщането му от криптите бе съвпаднало с пристигането на вестоносеца.

Трайбан Гнол извърна поглед от грохналия от умора войник. По-късно щеше да повика робите да замият пода, където стоеше сега мъжът; наново да освежат въздуха в стаята с борово масло. Очите му се спряха на лакираната кутия на бюрото пред него и той попита:

— С колко души дойдохте, ефрейтор?

— Още трима. И един едур.

Трайбан Гнол вдигна рязко глава.

— Къде е той сега?

— Умря няма и на три крачки в парадния вход на Домицила, сър.

— Нима? Умря?

— Беше тежко ранен, сър. Съобразих да предотвратя някой лечител да стигне навреме до него. Приближих се да му помогна, когато се олюля, завъртях няколко пъти стрелата в гърба му и натиснах по-навътре. Издъхна, без болка при това, задържах го и когато го положих на пода, натиснах с палеца главната артерия в шията му. Успях да задържа така малко над трийсет мига. Оказа се повече, отколкото може да понесе един едур.

— И сте само ефрейтор на служба при мен? Не мисля. Сирин, след като приключим тук, напишете заповед за повишение на този мъж.

— Слушам.

— И тъй — продължи Трайбан Гнол, — след като сте с най-високия ранг сред останалите ледерии, задължението да докладвате се падна на вас.

— Да, сър.

— Трябват ми имената на останалите.

Ефрейторът като че ли трепна за миг.

— Сър, без моите войници никога нямаше да мога да…

— Разбирам лоялността ви и ви поздравявам. Уви, трябва да погледнем ситуацията с ясно око. Трябва да осъзнаем необходимостта. Тези войници не са мои. За разлика от вас.

— Те са лоялни, сър…

— Спрямо кого? Спрямо какво? Не, рискът е твърде голям. Но ще ви отстъпя това. — Погледът на канцлера пробяга към Сирин. — Бързо и безболезнено. Никакви разпити.

Сирин вдигна вежди.

— Никакви?

— Никакви.

— Както заповядате, сър.

Ефрейторът облиза устни и промълви с явно усилие:

— Благодаря ви, сър.

Канцлерът кимна разсеяно и погледът му отново се спря на лъскавата кутия от черно дърво на бюрото му.

— Бих искал да попитам отново. Никакъв отличителен знак ли нямаше кои са те? Никакво официално обявяване на война?

— Нищо такова, сър — отвърна ефрейторът. — Стотици горящи кораби — това беше тяхната декларация за война. И дори тогава изглеждаха… малобройни. Никаква армия — никаква следа изобщо за дебаркирането.

— И все пак имаше такова.

— Блудния да пази, да! Сър, яздех с двадесет ледерии, всички ветерани, и шестима Тайст Едур от арапаите. Въпреки едурската магия ни хванаха в засада на една поляна зад изоставен чифлик. В един момент — докато мислехме да вдигаме лагера си — яздехме през висока трева — сами — а в следващия имаше гръм и огън, и хвърчаха тела — хвърчаха, сър, във въздуха. Или само крайници. Парчета. Стрели засъскаха в тъмното.

— Все пак вашият отряд се възстанови.

Но ефрейторът поклати глава.

— Едурът, който ни командваше — той знаеше, че новината, която носим за столицата — тази за горящите кораби и за телата на Тайст по пътищата — тази новина налага да се измъкнем. Колкото от нас успеят да се измъкнат. Сър, с едура в челото ние побягнахме. Седем от нас в началото — другите петима едури бяха избити в първия момент на атаката — седем, след това пет.

— Този враг преследва ли ви? — попита с тих, замислен тон Трайбан Гнол.