Вихърът на Жътваря

— Не, сър. Те нямаха коне — поне не видяхме коне.

Канцлерът само кимна. После попита:

— Човеци ли?

— Да, сър. Но не ледерии, нито от някое племе, доколкото можахме да видим. Сър, те използваха арбалети, но не като малките, които използваме в плитчините при лов на шаран. Не, тези оръжия бяха от черно желязо, с дебели корди и стрели, които пробиват броня и щит. Видях как един от войниците ми бе съборен от такава стрела, умря на мига. И…

Замълча, когато Трайбан Гнол вдигна пръста си с изящен маникюр.

— Един момент, войник. Момент. Нещо, което казахте. — Канцлерът вдигна очи. — Петима или шестима едури, убити в самото начало на засадата. И откриването на тела на едури по пътищата, водещи от крайбрежието. Никакви тела на ледерии по пътищата, така ли?

— Не намерихме такива, сър.

— И все пак шестият едур оцеля след първия удар в поляната — как?

— Трябва да им се е сторило, че не е. Стрелата беше в гърба му, сър, тази, която в края на краищата го уби. Той се беше смъкнал от седлото си. Съмнявам се някой да е очаквал, че ще стане отново, ще се качи на коня си…

— Вие видяхте това със собствените си очи?

— Да, сър.

— А стрелата… преди или след гърма и огъня дойде?

Ефрейторът се намръщи, после отвърна:

— Преди. Точно преди — нямаше и едно мигване от едното до другото, мисля. Да, сигурен съм. Той беше първият поразен.

— Защото явно е бил командирът?

— Предполагам, че да, сър.

— Този гръм и огън… къде удари първо магията? Позволете сам да отговоря на това: сред останалите едури.

— Да, сър.

— Е, вече можете да си вървите. Сирин, останете за момент.

Щом вратата се затвори, Трайбан Гнол се изправи.

— Блудния да ни пази! Проклето нашествие! Срещу Ледерийската империя!

— Звучи по-скоро срещу едурите, сър.

Канцлерът го изгледа с гняв.

— Проклет глупак. Това е случайност — интересен детайл най-много. Без никакво значение. Сирин, едурите ни управляват — може би само на думи, да, но те са наши окупатори. Сред нас. Могат да командват ледерийските сили както намерят за нужно.

Удари с юмрук по бюрото. Лакираната кутия подскочи, капакът падна и издрънча. Трайбан Гнол зяпна онова, което лежеше вътре.

— Ние сме във война. Не война, която ние сме планирали, не. Война!

— Ще съкрушим тези нашественици, сър…

— Разбира се, стига да можем да отвърнем на магията им с нашата. Това също е без значение.

— Не разбирам, сър.

Трайбан Гнол го изгледа с гняв. „Знам, че не разбираш. Точно затова рангът ти никога няма да бъде повишен, жалък простак.“

— След като приключиш с „усмиряването“ на другите войници, Сирин — а, да, и с повишението на нашия млад и находчив ефрейтор — искам да предадеш, лично, съобщение на Карос Инвиктад.

— Сър?

— Покана. Трябва да дойде в двореца.

— Кога?

— Незабавно.

Сирин отдаде чест.

— Слушам, сър.

— Върви.

Когато остана сам, Трайбан Гнол отново заби поглед в бюрото си. В кутията с падналия капак. Където лежеше малка плоска бутилка. Беше останала само една трета от съдържанието й.

Трайбан Гнол често извличаше задоволство от самото знание, че е скрита в кутията. Често си спомняше как налива от съдържанието й в съда за вино, от който знаеше, че ще пие Езгара Дисканар там, в онзи последен ужасен ден. В тронната зала. Езгара и онзи жалък Първи евнух. Нисал трябваше да е следващата. Не Брис. Не, всеки друг, но не и Брис.

Жалко.

16.

Всяко бойно полепопива всеки вик изтръгнатвплетен като коренмежду камънии броня счупена,натрошени оръжия,

изгнили ремъцив пръстта.Вековете са нищоза тези гласоветези скръбни души.Те умират в сега,а сега е завинаги.На равнините ДийлРаел от Лонгспит

Огън беше изял тревите. Вятър и вода бяха изяли пръстта. Равното пространство, прорязано от две дерета, бе осеяно с топчести кактуси, големи колкото юмрук камъни и напукана скала. Трупът на ледерийския конен съгледвач се бе изтъркалял по склона, оставяйки след себе си пътека от кръв, вече черна като мастило. Койоти, вълци или навярно оулски псета бяха издъвкали по-меките тъкани — лице и вътрешности, задник и вътрешната част на бедрата — и бяха оставили другото на мухите и тяхното потомство от личинки.

Надзорник Брол Хандар — който знаеше, че трябваше да умре при Баст Фулмар, всъщност бе повярвал, че ще умре, нелепо убит от собствения си меч — даде знак на двама от отряда си и махна на другите да продължат към възвишението на трийсет крачки напред, от другата страна на едното дере, след което бавно подкара коня си по равното. Стегна се, за да понесе вонята от мъртвия войник, и с усилие накара дърпащия се кон да се приближи.

К’риснан бяха стигнали до него навреме. Със силата на изцелението, чиста сила — неопетнена от хаоса. Това беше благослов, разбираше вече Брол Хандар. Куралд Емурлан. Прероденият мрак. Нямаше да я оспорва, нямаше да се съмнява в нея. Благослов.