Вихърът на Жътваря

От гърлото на конния съгледвач стърчеше стрела. Оръжията му бяха взети, както и хубавата плетена ризница под светло боядисаната кожена туника. От коня му нямаше и следа.

Бръмченето на мухите му се стори свръхестествено силно.

Брол Хандар обърна коня си и го подкара назад към възвишението. Заговори на съгледвача соланта.

— Някакви следи?

— Само от коня му, Надзорник — отвърна воинът. — Мисля, че нападателят е бил пешак.

Брол кимна. Това беше шаблонът. Оулите събираха коне, оръжия и броня. Атри-Преда вече бе заповядала никой да не излиза на разузнаване сам. На това Червената маска несъмнено щеше да отвърне с повече воини в засада.

— Оулът е препуснал на югоизток, Надзорник.

Преди дни, уви. Нямаше никакъв смисъл от гонитба.

Присвил очи на ярката слънчева светлина, Брол Хандар огледа равнината на всички страни. Как можеше да се скрие един воин в тази пуста равнина? Деретата изглеждаха очевиден отговор и щом забележеха някое, от конете слизаше отряд, напредваха спешени и се спускаха да заклещят врага. Досега бяха намерили само сърни и леговища на койоти.

Нападали бяха райони с висока степна трева, както на коне, така и спешени. Отново нищо освен случайна сърна, побягнала почти изпод краката на някой стреснат ругаещ войник. Или ята яребици или дроздове, изригващи към небето сред вихър от пера и тупащи криле.

Маговете настояваха, че тук не действа магия. Всъщност повечето места из Оул’дан като че ли изглеждаха лишени от каквото там трябва, за да се сътвори магия. Все по-ясно ставаше, че долината, известна като Баст Фулмар, не е единствена в това отношение. В началото Брол Хандар вярваше, че равнините не са нищо повече от южния вариант на тундрата. В някои отношения това беше вярно. В други — ни най-малко. Хоризонтите мамеха, разстоянията лъжеха. Долини, скрити от погледа, докато не се натъкнеш на тях. „И в същото време толкова приличат на тундрата. Ужасно място за водене на война.“

Червената маска и армията му бяха изчезнали. О, дири имаше в изобилие. Огромни откоси стъпкана трева, лъкатушещи насам-натам. Но някои бяха от стада на бедерини; други бяха стари; а пък трети като че ли очертаваха пътувания в противоположни посоки, застъпваха се напред и назад, докато целият смисъл не се изгуби. И така ден след ден. Ледерийските сили се спускаха напред, припасите им намаляваха, губеха предни отряди в засади, сменяха посоката на похода като обречени да търсят загадъчна битка, която така и нямаше да дойде.

Брол Хандар беше събрал тридесет от най-добрите си ездачи и всеки ден ги повеждаше извън колоната, далече по фланговете — опасно далече — с надеждата да открият оулите.

Сега отново изгледа с присвити очи съгледвача соланта.

— Къде са се дянали?

Воинът отвърна с гримаса.

— Много мислех за това, Надзорник. Всъщност за нищо друго не мисля от седмица. Врагът според мен е навсякъде около нас. След Баст Фулмар Червената маска е разделил племената. Всяка част е взела фургони, за да бъдат неразличими — както сме виждали от безбройните следи, тези фургони ги теглят насам-натам, по осем и по десет в редица, и се движат последни, с което заличават дирите на всичко, което е минало преди тях. Може да са сто воини напред, може да са пет хиляди.

— Ако е така, щяхме да се натъкнем поне на един такъв керван — възрази Брол.

— Не се движим достатъчно бързо, Надзорник. Спомнете си, останахме на лагер южно от Баст Фулмар цели два дни. Това им е осигурило жизненоважна преднина. Колоните им, с фургоните и всичко, се движат по-бързо от нас.

— А Атри-Преда отказва да изпрати разузнаване със сила.

— Разумно решение — отвърна съгледвачът.

— Защо?

— Червената маска ще се нахвърли на такава сила. Ще я смаже и ще избие всеки войник в нея. Тъй или иначе, Надзорник, играем неговата игра.

— Това е… неприемливо.

— Допускам, че Атри-Преда е съгласна с вас, сър.

— Какво може да се направи?

Воинът повдигна вежди.

— Не аз командвам тази армия, Надзорник.

„Аз също.“

— А ако я командваше?

На лицето на съгледвача се изписа притеснение и той хвърли поглед към другия конник с тях на билото. Но той като че ли се бе съсредоточил върху нещо друго, зареял беше поглед към хоризонта, късаше парчета сушено месо от една тънка ивица й дъвчеше бавно.

— Все едно — въздъхна Брол. — Въпросът бе некоректен.

— Все пак бих отговорил, Надзорник, ако желаете.

— Давай.

— Оттегляне, сър. В Дрийн. Възстановяваме спорната земя и я браним добре. Тогава Червената маска ще трябва да дойде при нас, ако държи да се бие за кражбата на оулска земя.

„Съгласен съм. Само че тя няма да го приеме.“

— Свирете отбой. Връщаме се при колоната.

Когато отрядът на Тайст Едур отново видя ледерийската колона, слънцето бе превалило зенита. Веднага стана ясно, че нещо се е случило. Обозните фургони бяха събрани в каре, воловете и мулетата вече ги разпрягаха и ги вкарваха в две отделни заграждения в защитеното пространство. Части на отделните бригади и полкове се подреждаха в бойна линия на север и на юг от карето, с конните отряди на изток и на запад.

Повел отряда си в бърз тръс, Брол Хандар каза на водещия си съгледвач: