Вихърът на Жътваря

Ток много добре разбираше това. Подозираше, че тъкмо в това е същината на тактиката на най-успешните пълководци по целия свят. Малазанците определено се бяха сражавали така, с огромен успех. Отбягваха идеята за маневриране. Всеки сблъсък за тях беше преднамерен и съзнателно целящ да впримчи врага в жесток и отчаян двубой.

„Оставете маневрите за благородниците — беше казал веднъж Келанвед. — И могат да отнесат елегантните си хитрини в гробниците си.“

Това беше, докато двамата с Дасем Ълтър наблюдаваха кралете на Унта на бойното поле източно от Джурда. Яздеха напред и назад, напред и назад. Изтощаваха претоварените си бойни коне, сееха объркване в прашните облаци, обгърнали собствените им бойни редици. Маневри и заслепяване. Дасем беше пренебрегнал тия чистокръвни глупци и преди да е изтекъл денят на битката, бе съкрушил цялата армия на Унта, включително прославените, всявали ужас крале.

Ледериите не разполагаха с тежка конница. Но ако имаха, щяха да играят на маневри и заслепяване през целия ден, убеден беше Ток.

А може би не. Магията им по време на бой не беше нито изтънчена, нито изящна. Грозна като юмрука на Фенн всъщност. Това предполагаше известен прагматизъм, интерес към ефикасност за сметка на помпозност — и всъщност известна неприязън към маниерниченето във война.

Магията. Забравил ли беше Червената маска ледерийските магове?

Просторната равнина, където ги чакаше врагът — оулите я наричаха Предегар, Стара сол — не беше мъртва за магията. Шаманите на Червената маска бяха прибягвали до тамошните утайки от магия, за да проследяват движението на вражеската армия в края на краищата.

„Червена маско, ума ли си загуби?“

Оулите яздеха напред.

„Не само мечове ще се вадят този ден, боя се.“ Почеса отново дупката на изваденото си око и пришпори коня в галоп.

Орбин Търсача на истината не обичаше земята да поддава под краката му. Пръст, кал, пясък — мразеше всичко, което се огъваше под тежестта му. Готов беше да изтърпи друсане във впряг, здравите колелета му носеха утеха всеки път, щом си помислеше за несигурността отдолу. Сега стоеше на здрава каменна твърд, оголена издатина встрани от пътя, който се виеше в долината.

Въздухът бе постоплен от слънцето, миришеше на студена вода и на бор. Мушици кръжаха на рояци покрай потоците топящ се лед, стичащи се от планинските склонове, възвиваха насам-натам, щом сред тях се гмурваха водни кончета. Небето беше безоблачно, чисто и рязко в сравнение с прашната атмосфера на Дрийн — както и на всеки друг град, впрочем — и Орбин отново и отново се улавяше, че поглежда нагоре, сякаш се мъчи да надвие някакво свое неверие.

Когато не гледаше към небето, очите му се приковаваха в тримата ездачи, които се спускаха от прохода. Бяха изпреварили много неговата група, изкачили бяха височините, след това бяха прехвърлили планинския хребет до далечния проход, където бе избит цял гарнизон. И където — по-важното — не бе пристигнал определен товар с оръжие. В по-общата схема подобна загуба не означаваше много, но Фактор Летур Аникт не беше човек на големите схеми. Мотивите му бяха раздробени, разграфени в точен език, нетърпящ отклонения и почти невротичен, изправеше ли се пред нещо заплетено. А това наистина беше заплетено. Накратко, въпреки цялото си богатство и власт, Летур Аникт си беше бюрократ в най-истинския смисъл на думата.

Конният авангард най-сетне се връщаше, но Орбин не изпитваше особено задоволство от това. Знаеше, че няма да кажат нищо добро. Приказки за гниещи трупове, овъглено дърво, грачещи гарвани и плъхове, ровещи из плесенясващи кости. Най-малкото поне можеше да се замъкне отново в каляската, да седне срещу омразния буквояд и да го посъветва — с по-голяма убедителност този път — да обърнат колоната и да поемат обратно за Дрийн.

Не че щеше да успее. За Летур Аникт всяко оскърбление беше тежко и всеки провал беше оскърбление. Някой трябваше да плати. Някой винаги плащаше.

Някакъв инстинкт го накара да погледне през рамо към лагера — и видя излизащия от каляската Фактор. Е, това поне беше облекчение, защото Орбин винаги се потеше обилно в тясното возило на Летур. Загледа как изнуреният мъж върви към него. Бе прекалено навлечен за това топло време; рехавата му побеляла коса бе покрита с плъстена шапка с широка периферия, за да пази бледата му кожа от слънцето; странно закръгленото му лице вече се бе зачервило от усилието.

— Търсачо на истина — заговори той задъхано, щом спря под скалната издатина, — и двамата знаем какво ще ни кажат съгледвачите.

— Да, Фактор.

— Тогава… къде са те?

Тънките вежди на Орбин се вдигнаха и той примига да махне потта, изведнъж опарила очите му.

— Както знаете, те никога не се спускат повече от това — където е сега лагерът ни. С което остават три възможности. Първо, завили са обратно нагоре и през прохода…

— Не са ги видели да правят това.

— Не са. Второ, оставили са пътя тук и са тръгнали на юг, може би за да потърсят Прохода на перлите към Южен Блуроуз.

— И да вървят по планинския хребет? Изглежда малко вероятно, Търсачо на истина.

— Трето, тръгнали са на север.