Вихърът на Жътваря

Факторът облиза устни, сякаш премисляше нещо. След това каза глухо:

— Защо да го правят?

Орбин сви рамене.

— Ако човек поиска, би могъл да тръгне покрай хребета и да стигне крайбрежието, а там да наеме съд буквално до всяко село или пристан по морето Блуроуз.

— Месеци.

— Феар Сенгар и компанията му са привикнали с това, Фактор. Никоя група бегълци досега не е бягала толкова дълго в границите на империята като тях.

— Не е само благодарение на умения, Търсачо на истина. И двамата знаем, че едурите можеха да ги хванат сто пъти досега, на сто различни места. Нещо повече, и двамата знаем защо не го направиха. Въпросът, около който се въртим двамата с вас вече от толкова време, е какво да правим във връзка с всичко това, ако изобщо трябва да правим нещо.

— Този въпрос, уви, може да бъде отправен единствено към нашите господари в Ледерас — отвърна Орбин.

— Господари? — Летур Аникт изсумтя. — Те си имат други, по-неотложни грижи. Ние трябва да действаме независимо, съобразно отговорностите, които са ни възложени. Всъщност съобразно със самото очакване, че ще се окажем достойни за тези отговорности. Стоим ли настрана, докато Феар Сенгар търси бога на едурите? Стоим ли настрана, докато Ханан Мосаг и неговите тъй наречени „ловци“ ловко играят на некомпетентност в това тъй наречено „преследване“? Още ли има някакво съмнение у вас, Орбин Търсачо на истина, че Ханан Мосаг извършва предателство? Срещу императора? Срещу империята?

— Сигурен съм, че Карос Инвиктад и канцлерът се занимават с проблема около предателството на магьосника-крал.

— Несъмнено. Но какво би могло да стане с техните планове в случай, че Феар Сенгар успее? Какво ще стане с всички наши планове, ако едурският Бог на Сенките се вдигне отново?

— Това, Фактор, е почти невъзможно. — „Не, всъщност съвсем невъзможно.“

— Добре съм запознат с вероятностите и оценката на риска, Търсачо на истина — каза Летур Аникт.

— Вашето желание какво е?

Летур Аникт се усмихна сдържано. Обърна се на север.

— Те се крият. И ние двамата знаем къде.

Това никак не зарадва Орбин.

— Величината на знанията ви ме изненадва, Фактор.

— Търсачо на истина. Водя с мен двадесет от най-добрите ми гвардейци. Вие разполагате с четиридесет войници и двама магове. Имаме достатъчно фенери, които да прогонят мрака и да отнемат силата на онези грохнали магьосници. Колцина са останали в онова скрито укрепление? Ако ударим бързо, можем да се отървем от проклетия култ и това само по себе си си заслужава усилието. Залавянето на Феар Сенгар само ще подслади блюдото. Помислете за радостта, за похвалите в случай, че доставим на Карос и канцлера ужасния предател Феар Сенгар и онзи глупак Удинаас. Помислете, ако искате, за наградите.

Орбин Търсача на истината въздъхна.

— Добре.

— Значи знаете тайната пътека. Подозирах го.

„А ти не я знаеш и аз го знаех.“ Извади кърпа, попи потта по челото си, после — по гушата под брадичката.

— Това изкачване е мъчително. Ще трябва да оставим впряговете и конете тук.

— Вашите трима съгледвачи могат да пазят лагера. Заслужили са почивката си. Кога тръгваме, Търсачо на истина?

Орбин отвърна с гримаса:

— Веднага.

Единият от тримата съгледвачи до огъня стана, разкърши гръб и тръгна към скромния керван, изкарал почти целия ден в спускане към долината.

Размениха се обичайните поздрави, последвани от поканата да пренощуват заедно.

— Печатът на онзи впряг не е ли на Фактора на Дрийн? — попита колебливо водачът на кервана.

Съгледвачът кимна.

— Той е. — Погледът му се плъзна по невзрачния мъж, застанал срещу него. — Виждам, че не сте търговци. И все пак, доста стражи.

— Разумно вложение според мен — отвърна мъжът. — Гарнизонното укрепление е достатъчно доказателство за това. Все още е изоставено, наполовина опожарено и осеяно с костите на избитите войници.

Съгледвачът сви рамене.

— Западната страна на този хребет е прословута с многото разбойници. Чух, че ги били изловили и избили.

— Така ли?

— Така чух. А и насам идва нова част, с дърводелци, секачи и ковач. Укреплението трябва да е възстановено до края на сезона. Рисковете на пътя.

Венит Сатад кимна отново.

— Не срещнахме никого по пътя. И Факторът при вас ли ще дойде?

— Да.

— Не е ли необичайно това пътуване? Дрийн в края на краищата е отвъд морето.

— Това си е работа на Фактора — отвърна доста сдържано съгледвачът. — Така и не отговорихте на въпроса ми.

— Нима? Какъв беше той?

— Попитах какво карате, че ви трябват толкова малко мулета и толкова много стражи.

— Не ми е в правото да ви казвам, уви — отвърна Венит Сатад и заоглежда лагера. — Допреди малко имахте повече войници тук.

— Слязоха в долината.

— Да посрещнат Фактора?

— Точно така. И тъкмо си помислих — ако дойдат тази нощ, лагерът няма да е достатъчно голям. Няма да стигне мястото и за тях, и за групата ви.

— Сигурно сте прав.

— В такъв случай май ще е най-добре да продължите. Има друго удобно място, на две хиляди разтега надолу в долината. Имате още достатъчно светло до там според мен.

Венит Сатад се усмихна.

— Ще направим каквото искате. Може пък да срещнем Фактора по пътя.

— Може би.