Вихърът на Жътваря

Бяха намерили стареца мъртъв в шатрата му. Отпечатъците на ръцете, които го бяха душили, бяха оставили пъстра карта на жестокост под подутото лице и оцъклените очи. Убиецът му беше седял върху него и го бе гледал, за да види добре идването на смъртта. Последният старейшина на ренфаярите, племето на самия Червена маска, може би най-старият мъж сред всички племена на оул. Дебнещият слепец, смъртта — трябваше да е докоснал с най-нежната си милувка такъв човек.

Страх и отчаяние свистеше и се вихреше из лагера като пленен в дълбока клисура вятър, накъсван от ужасяващия траурен плач на старици и от виковете им, огласящи зла поличба. Червената маска бе дошъл, за да погледне трупа, докато го изнасяха. Разбира се, никой не можеше да види какво се крие зад люспестата маска, ала там не падна на колене до тялото на своя съплеменник, своя мъдър съветник. Остана прав, неподвижен, с кръстато увития бич кадаран около кръста и отпуснатата в лявата му ръка брадва ригта.

Виеха псета, възбудени от гласовете на скърбящите, а по хълбоците на склоновете на юг стадата родара се местеха насам-натам, изнервени и наплашени.

След това Червената маска се обърна. Командирите му с бакърените маски се приближиха с Масарч и Ток Анастер, няколко крачки по-назад.

— Бягането беше дотук — заяви Червената маска. — Днес ще леем ледерийска кръв.

Точно това очакваха да чуят воините на оул. Верността им не беше под въпрос, не и след Баст Фулмар, но все пак бяха млади и вече бяха вкусили кръв. Искаха да я вкусят отново. Сложният заешки танц, в който бяха повели ледериите, бе продължил твърде дълго. Дори хитроумните засади срещу вражеския конен авангард и съгледвачите не бяха достатъчни. Криволичещият хаотичен марш през равнините твърде много приличаше на бягство.

Воините се събраха северно от стана. Кучкарите и помощниците им бяха отвели леко на изток вързаните на каиши неспокойно ръмжащи псета. Конете нервно тъпчеха покритата с роса земя, клановите знамена се полюшваха като гора от високи тръстики. Бяха изпратени съгледвачи и конни стрелци, за да влязат в контакт с предните ездачи на ледериите и да ги изтласкат назад в гнездото им. Това щеше да гарантира, че разположението на силите на Червената маска ще остане неизвестно за врага колкото се може по-дълго.

Малко преди армията да потегли, Торент се приближи до Ток. Беше се намръщил, както повечето утрини напоследък — а също и следобеди, и вечери — когато забравяше да си сложи боядисаната маска. Откакто бе започнала да оставя червени петна от стягането по бузите, брадичката и челото му, напоследък той често я „забравяше“ — и Ток отвърна на това войнствено изражение с широка усмивка.

— Мечове ще се вадят днес, Торент.

— Червената маска разрешил ли ти е да влизаш в боя?

Ток сви рамене.

— Нищо не е казал, което е достатъчно разрешение според мен.

— Не е.

Торент подкара коня назад, обърна го и препусна към Червената маска, който бе яхнал ледерийския си жребец пред готовите да тръгнат конници.

Отпуснат в странно високото оулско седло, Ток отново огледа лъка си, после — стрелите в колчана, вързан на дясното му бедро. Не държеше особено да влиза в истинския бой, но най-малкото щеше да е готов да се защити, ако се наложи. Зли поличби. Явно Червената маска беше безразличен към подобни суеверия. Ток почеса мъртвата тъкан, обкръжаваща празната му очна кухина. „Липсва ми това око, дарът на Висш Денъл, сякаш отпреди векове. Боговете знаят, направило ме беше отново истински стрелец — напоследък съм почти безполезен. Бърз и неточен, това е Ток Неудачника.“

Щеше ли Червената маска да му забрани да язди в този ден? Едва ли. Виждаше, че Торент говори с бойния главатар, конят на воина без маска пристъпяше на една страна и клатеше глава. „Съвсем вярно, всяко животно започва да прилича на господаря си. Представи си всички еднооки псета, които можех да имам.“ Торент обърна коня си и пое обратно към Ток в бърз галоп.

Беше се намръщил още повече. Ток отново се усмихна.

— Мечове ще се вадят днес, Торент.

— Това вече го каза.

— Мислех, че можем да започнем отново.

— Той иска да си вън от опасност.

— Но все пак мога да яздя с армията.

— Не ти вярвам, тъй че не мисли, че каквото направиш, не ще остане невидяно.

— Твърде много станаха „не“-тата, Торент. Но тази сутрин се чувствам щедър, тъй че ще оставя юздите отпуснати.

— Човек никога не трябва да стяга юздите — каза Торент. — Знае го всеки глупак.

— Както кажеш.

Армията пое, всички на коне засега — включително и кучкарите, — но това нямаше да продължи дълго. Нито, както подозираше Ток, силите щяха да останат събрани в едно. Червената маска не гледаше на нито една битка като на единично събитие. Виждаше ги по-скоро като множество сблъсъци, сплитане на воли. Там, където острието на атаката затъпееше, щеше да измести вниманието си към друга схватка и тъкмо в това оркестриране на многобройни сблъсъци се печелеше или губеше едно сражение. Фланговите елементи щяха да се развърнат далече встрани от главната колона. Повече от една атака, повече от една цел.