Вихърът на Жътваря

Венит Сатад видя лъжата в очите му. Все още усмихнат, тръгна обратно към коня си.

— Яхвайте — каза на охраната. — Продължаваме.

Пренеприятна заповед, но Венит Сатад си беше подбрал охраната добре. Керванът отново тръгна по пътя си.

Представа нямаше защо човекът, с когото го бяха пратили да се срещне, се намира на този път, толкова далече от Дрийн. Нито пък знаеше къде е отишъл Аникт, след като напред нямаше нищо освен диви планински зъбери, населени единствено с рогати овни и гнездящи из скалите кондори. Може би щеше да го разбере, рано или късно. Рано или късно Летур Аникт щеше да се върне в Дрийн и той, Венит Сатад, агент на Раутос Хиванар и на тръст „Свобода“, щеше да го чака.

С някои въпроси от своя господар.

И някои отговори.

В далечината отекна писък и заглъхна. По-наблизо, сред мигащата светлина на фенери и блуждаещи сенки, последните викове на избитите отдавна бяха замрели. Войниците от охраната на Орбин обикаляха струпаните тела — повечето младежи, жени и старци, — за да се уверят, че никой не диша.

Никой не дишаше. Орбин Търсача на истина лично се бе уверил в това. Някак разсеяно, разкъсан между отвращението и необходимостта да не допуска никаква небрежност. Най-много четири камбани време в този подземен лабиринт от първия пробив на магическите прегради при входа в скалната цепнатина до всичко, което бе последвало — от помещение в помещение, от коридор в коридор, атака от светлина и бляскава магия.

Каквато и сложна организация на сила да бе устоявала в това погребано владение, унищожена бе със загубата на не повече от един ледерийски живот, и всичко, което остана след това, беше просто клане. Излавяне на криещите се, на онези, които бягаха към най-далечните кътове, най-малките складови помещения, децата, свити в нишите; едно се бе свряло в наполовина пълна с вино делва.

Тъй че — по-малко от четири камбани за унищожението на Култа на Чернокрилия бог, тези западнали, изродени братовчеди на Тайст Едур. Едва ли си заслужаваше усилието, ако питаха Орбин Търсача на истина. Още повече горчеше на езика това, че от Феар Сенгар и неговите спътници нямаше и следа. Всъщност никаква следа, че изобщо са били тук.

Гледаше купищата трупове и се чувстваше омърсен. Летур Аникт го беше използвал в маниакалното си търсене на ефективност, в жестокото опростяване на собствения си свят. Един досаден дразнител по-малко за Фактора на Дрийн. А сега щяха да се върнат и Орбин се чудеше дали това пътуване с няколко фургона, пълни с евтино оръжие, не беше всъщност нищо повече от уловка. Хитрина, подлъгала го толкова лесно, колкото щеше да подлъже наивно дете.

Извади парче плат, за да изтрие кръвта от камата си, после напъха дългото острие в канията под дясната си мишница.

Един от маговете му се приближи.

— Търсачо на истина.

— Приключихме ли тук?

— Да. Намерихме залата с олтара. Половин дузина едва кретащи жреци и жрици, паднали на колене да молят своя бог за избавление. — Магът направи кисела физиономия. — Уви, Чернокрилият бог не си е вкъщи.

— Каква изненада.

— Да, но има още една, сър.

— Казвай.

— Олтар, сър. Наистина осветен.

Орбин изгледа мага с присвити очи.

— В смисъл?

— Докоснат е от Тъмата, от самата Крепост.

— Не знам да е съществувала някога такава Крепост. Тъма?

— Плочите притежават аспект на Мрака, сър, макар че само най-древните текстове го отбелязват. На Осите, сър. Бялата врана.

Орбин изведнъж затаи дъх. Взря се в лицето на стоящия пред него мъж, загледа се в сенките, пробягващи по сбръчканото му лице.

— Бялата врана. Наричат така странния едур, който придружава Феар Сенгар.

— Ако го наричат така, значи не е Тайст Едур, сър.

— А какъв е?

Магът посочи телата, лежащи на купчини около тях.

— Наричат се Тайст Андий. Деца на Тъмата. Сър, малко знам за този… Бялата врана, който пътува с Феар Сенгар. Ако наистина вървят заедно, значи нещо се е променило.

— Какво имаш предвид?

— Едурите и Андиите, сър, са били най-яростни врагове. Ако в това, което сме доловили в легендите на Едур, има някаква истина, то те са воювали и тази война е завършила с предателство. С убиването на Бялата врана. — Магът поклати глава. — Затова не вярвам в тази Бяла врана, която е с Феар Сенгар — това е само име, име дадено по погрешка или може би на подигравка. Но ако греша, сър, това означава, че една стара кръвна вражда е заровена в дълбок гроб и това би могло да се окаже… обезпокоително.

Орбин извърна очи.

— Избихме последните от тези Андий, нали?

— Тук — да. Можем ли да сме уверени, че това са последните останали Андий? Дори в Блуроуз? Дали едурите не са намерили свои родственици отвъд океана? Може да е имало други контакти, незасечени от нашите шпиони във флотите. Всичко това ме безпокои, сър.

„Не само теб, маг.“

— Помислете още по това.

— Ще мисля.

Магът се обърна да си тръгне, но Орбин протегна ръка, сложи месестата си длан на рамото му и го задържа.

— Говорихте ли с Фактора?

Магът го погледна намръщено, сякаш въпросът го беше обидил.

— Не, разбира се, сър.