Вихърът на Жътваря

Тя се сепна. Силхас Руин я гледаше от мястото, където седеше. Зад него Клип не се беше обърнал, не бе помръднал дори.

— Не. Не го исках. Аз не…

— Въображението — изхриптя Удинаас от земята вдясно от нея — винаги бърза да съди. — Закашля се отново, после се разсмя. — Попитай всеки ревнивец. Или ревнива жена. Следващия път, щом кажа нещо, което те ядосва, Серен Педак, просто ме наругай, може ли?

— Съжалявам, Удинаас. Не мислех, че…

— Няма нищо.

„О, Удинаас.“

— Съжалявам — повтори тя шепнешком.

— Що за магия си открила? — попита Феар Сенгар и я изгледа с гняв. — Аз видях…

— Какво видя? — попита невъзмутимо Силхас Руин, хлъзна меча в ножницата и извади другия.

Феар не отвърна. След миг откъсна погледа си от Серен Педак.

— Какво прави Клип?

— Скърби, предполагам.

Този отговор стресна Удинаас и той се надигна. Погледна Серен, кимна и промълви беззвучно: „Джарак.“

— За какво скърби?

— Всички, които живееха в Андара, са мъртви — отвърна Силхас Руин. — Избити от ледерийски войници и магове, Клип е Смъртният меч на Тъмата. Ако беше там, сега всички щяха да са живи — ближните му. А застиналите в мрака тела щяха да са ледерийски. Чуди се дали не е направил ужасна грешка.

— Тази мисъл беше мимоходом — проговори младият Тайст Андий. — Те гонеха теб, Феар Сенгар. И теб, Удинаас. — Най-сетне се обърна. Лицето му бе ужасяващо сдържано. Верижката се завъртя, изтрака в студения въздух, след това се завихри на обратно. — Моите близки са се погрижили да не остане никакво доказателство, че сте били там. А ледерийските магове не бяха достатъчно силни — нито умни достатъчно, — за да осквернят олтара, макар да се опитаха. — Усмихна се. — Донесоха си фенерите, виждате ли.

— Портата бездруго не се задържа там задълго — изхриптя гласът на Удинаас.

Очите на Клип се спряха на бившия роб.

— Не знаеш нищо.

— Зная какво се завърта от пръста ти, Клип. Веднъж вече ни го показа в края на краищата.

Силхас Руин, привършил вече и с втория меч, го прибра, стана и заговори на Клип:

— Удинаас е точно такава загадка, каквато е и Аквиторът. Знание и сила, ръката и ръкавицата. Трябва да продължим. — Замълча, вторачен в Клип. — Освен ако не е време.

„Време? Време за какво?“

— Време е — изпъшка Удинаас и се надигна с помощта на имасското копие. — Те знаеха, че ще умрат. Криенето в онази дълбока дупка не ги доведе доникъде. Все по-малко млади, все по-слаба кръв. Но тази кръв, ами, пролей достатъчно от нея и…

Клип пристъпи навъсен към бившия роб.

— Недей — каза Силхас Руин.

Смъртният меч спря, поколеба се сякаш, после сви рамене и се обърна. Верижката се въртеше.

— Майката Тъма — продължи Удинаас със стегната усмивка. — Отвори проклетата порта, Клип, платено е.

И въртящата се верижка се изпъна. Хоризонтално. Във всеки край — по един пръстен, застинал. В халката по-близо до тях имаше… мрак.

Серен Педак се взря, щом черното кълбо започна да се разраства, да се излива от пръстена.

— Има го това тя, с родилните проходи… — промърмори Удинаас.

Силхас Руин пристъпи в Тъмата и изчезна. Призрачен полъх — и Уидър прелетя през портата. Кетъл взе ръката на Удинаас и го преведе.

Серен погледна Феар. „Оставяме зад себе си твоя свят, Тайст Едур. И все пак виждам прозрението в очите ти. Отвъд. Зад тази порта, Феар Сенгар, чака душата на Скабандари.“

Той отпусна ръка на меча си и закрачи напред.

Серен Педак го последва и погледна Клип. Срещна очите му — той стоеше, с едната ръка вдигната, порталът очертаваше спирален тунел от най-близкия пръстен. Сигурно в някой друг свят портата изникваше от другия пръстен, помисли си тя. „Носил го е със себе си. Нашия път натам, където трябва да идем. През цялото време.“

Той й намигна.

Смразена от това, тя пристъпи напред и се гмурна в непрогледния мрак.

Трети девичи форт беше точно зад кърмата, издигаше се над издутите вълни и след това пропадаше в браздите. Корабът стенеше като мятащ се звяр под гората от мачти и грубо скърпените платна по тях, а тълпата шейки се свиваше изтръпнала от страх по палубата. Вещици и заклинатели, паднали на колене, виеха молитвите си, но брегът вече бе далече и бяха изгубени.

Йедан Дериг, прогизнал от пръските, които периодично заливаха сякаш с демонично ликуване ниските планшири, вървеше към Ян Товис, която стоеше до четиримата мъже при кърмовото весло. Държеше се за въжената стълба, разтворила широко крака, за да поема подскачанията и пропаданията, и щом видя лицето на брат си, разбра, че онова, което вече си мислеше, е истина.

„Няма да се справим.“

Минали бяха покрай солените блата, после нагоре, покрай полуострова и навън покрай северния край на рифовете, пътуване от три дни и две нощи, преди да могат да влязат в някое от заливчетата откъм подветрената страна на Трети девичи остров. Времето се бе задържало хубаво и до заранта на този ден всичко изглеждаше възможно.

— Сглобките, Сумрак — каза Йедан Дериг. — Вълните ги блъскат като ковашки чук и ги разтварят. Потъваме… — Последва дивашки смях. — Далече от брега, ти да видиш, дето викат! Още кости по дъното!