Вихърът на Жътваря

Беше пребледнял — пребледнял, колкото и самата тя, не се съмняваше — и все пак в очите му грееше мрачна ярост.

— Храчката на Тур е на два хвърлея от курса и има плитчини, но, сестро, това е единствената суша, до която можем да стигнем.

— О, и колко на палубата тук знаят да плуват? Поне един има ли? — Тя поклати глава. — Какво искаш да направим, да разбием тази проклета развалина в скалите? Да се молим на брега да успеем да се промъкнем през плитчините непокътнати? Да се свреш в скута на псетата ли искаш, скъпи ми Страж?

Брадатата челюст се стегна, възлестите мускули по лицето се изопнаха толкова, че тя зачака да изпукат кости и зъби. После той извърна очи.

— Ти какво искаш да направим тогава?

— Накарай тия проклети глупаци да изгребват, Йедан. Потънем ли още, следващата вълна ще ни залее.

Но сама знаеше, че вече е много късно. Всички велики планове, които бе подхранвала за спасяването на своя народ, се бяха сринали. От този единствен щорм. Беше лудост да тръгне с тази пълзяща покрай брега баржа в открито море, въпреки че единствената наистина опасна отсечка беше… „тази тук, на север от Трети девичи остров до подветрието на остров Спайрок. Единствената отсечка, наистина открита към западния океан.“

Вятърът изведнъж набра сила и стовари юмрука си в левия борд. Една от мачтите се счупи, платното се изду, изплющяха въжета, после платното се откъсна и понесе мачтата със себе си. Такелажът оплете няколко нещастници по палубата и ги дръпна към небето. Втора мачта рухна, тази достатъчно тежка, за да повлече платното си надолу. Още писъци надмогнаха свирепия вой.

Баржата сякаш приклекна, готова всеки миг да се гмурне в дълбините. Ян Товис се усети, че се е вкопчила във въжетата, все едно могат да я спасят от всичко това. „Кралицата заповядва. Поданиците й умират.“

„Поне ще съм с тях…“

Чу вика на Йедан Дериг, обърна се…

И ги видя. Два огромни кораба, дошли откъм кърмата, по един от всяка страна, надвисваха като гладни китове. Онзи отляво отне свирепия дъх на вятъра и баржата се успокои сред белогривите вълни.

Ян Товис се взря и видя фигури, закатерили се по бордовите балисти, видя други да се придвижват към парапета под грамадните въжени намотки.

„Пирати? Сега?“

После извърна очи и видя, че екипажът на кораба отдясно прави същото.

Но това, което най-много я изплаши, бяха самите кораби. Защото ги позна.

„Периш. Как ги наричаха? Да, Тронове на Войната.“ Добре помнеше онази битка, сблъсъка на магии, раздиращи гребените на вълните, взривовете, докато едурските галери се разпадаха пред очите й. Виковете на давещи се воини…

Балистите изстреляха огромни стрели, но те се извисиха в дъга, на два или повече човешки боя над палубата. А от тях изпълзяха надолу въжета. Изстрелът бе почти залпов, от двата кораба. Видя как стрелите пронизаха мазните платна, врязаха се през такелажа, тежките железни глави потънаха в морските води от двете страни.

А после въжетата се изпънаха здраво и зъбците заораха дълбоко в планширите на баржата.

И докато вятърът ги тласкаше всички напред, Троновете на Войната се приближиха.

Големи чували, натъпкани със сухи водорасли, се спуснаха, за да омекотят допира на корпусите.

Моряци от перишките кораби тръгнаха по въжетата, повечето изправени въпреки кипналото море — и заскачаха на палубата на баржата, с въжета и всевъзможни инструменти в ръце.

И почнаха да затягат въжетата за баржата.

Една жена се появи на главната палуба сред гъстото множество, слезе и спря пред Ян Товис.

И заговори на търговската реч:

— Вашият съд потъва, капитане. Трябва да евакуираме пътниците ви.

Вцепенена, Ян Товис успя само да кимне.

— Ние плаваме за Втори девичи остров — каза жената.

— И ние бяхме за там — отвърна Ян Товис.

Внезапна усмивка, толкова добре дошла за очите на Ян Товис, колкото зора след дълга нощ.

— Добра среща тогава.

„Добра среща, да. И добре сте дошли. Втори девичи форт. Тихия остров е завладян. Не само малазанците значи. Перишите. О, виж какво сме разбудили!“

Банашар, бившият Демидрек на Червея на Есента, бе имал на разположение месеци за размисъл и накрая много малко от нещата, случили се в Малазанската империя, вече го изненадваха. Може би в някоя погранична земя, където истинската власт бе толкова ефимерна, толкова неуловима, колкото облак пред лунния лик, хората щяха да изпитат изумление и дори неверие. От това, че смъртната жена, властваща над най-могъщата империя на света, би могла да се окаже толкова… безпомощна. Толкова обвързана с амбициите и страстите на безименните играчи зад завесите. Хора, блажено невежи за машинациите на политиката, като нищо можеха да вярват, че същество като императрица Ласийн е всемогъщо, че тя може да прави всичко каквото иска и както иска. И че един Върховен маг като Тайсхрен също е свободен, неограничен в амбициите си.