Вихърът на Жътваря

Банашар разбираше, че за хора с такива опростенчески възгледи за света катастрофите са несвързани помежду си неща, изолирани и сами за себе си. Че не съществува усет за причина и следствие отвъд непосредственото, отвъд пряко наблюдаемото. Скали рухват върху някое село, избиват стотици. Следствието: смърт. Причината: рухването на скалите. Разбира се, ако някой след това заговори за изсичането на всяко дърво наоколо, включително и тези над скалите, като за истинската причина за бедствието — причина, която по своето същество е по вина на самите жертви, то отговорът е яростно отрицание. Или още по-жалко — тъпо объркване. А ако някой след това започне да обяснява надълго и широко за икономическия натиск, наложил това варварско обезлесяване, като се започне от необходимостта от дърва за огрев при местните и желанието да се разчисти земя за пасища, за да се увеличат стадата, та чак до глада за дървен материал, за да се отговори на нуждите от корабостроене в някой пристанищен град на левги разстояние, за да се тръгне на война със съседно кралство заради спорни риболовни зони — спорни, защото пасажите изчезват, което води до глад в двете кралства, което на свой ред би могло да разклати властта на управляващите династии, което на свой ред събужда призрака на гражданската война… е, тогава целият възглед за причина и следствие, изведнъж разкрил същинското си ниво на сложност, просто смазва.

Въстание в Седемте града, последвано от ужасна епидемия, и изведнъж ядрото на Малазанската империя — Кюон Тали — беше изправено пред недостиг на зърно. Но не, знаеше Банашар, човек можеше да отиде още по-назад. Защо изобщо избухна въстанието? Да оставим настрана удобните пророчества за апокалипсис. Кризата бе породена като последица от преврата на Ласийн, когато буквално всички командири на Келанвед изчезнаха — удавени, според злата шега. Тя самата се настани на трона, но много скоро откри, че най-способните й управители и военни водачи ги няма. И във вакуума, възникнал с изчезването им, се издигнаха далеч по-неспособни и по-неблагонадеждни хора. Не трябваше да я изненадва тяхната алчност и поквареност — защото главата, която тя бе започнала в историята на империята, бе предизвестена с измяна и кръв. Посей горчиви семена и ще пожънеш горчиви плодове, гласеше поговорката.

Поквара и некадърност. Това бяха искрите на въстанието. Родени в имперския дворец в Унта, за да се върнат с мъст.

Ласийн бе постигнала своя преврат с помощта на Нокътя. В своята арогантност явно си бе въобразила, че никой друг не би могъл да направи същото. Да се внедри в нейния сеещ смърт кадър от убийци. Но Банашар вече вярваше, че е станало точно това. И тъй, най-могъщата жена в света изведнъж се бе оказала обезсилена, затънала всъщност в капан от множество неизбежни нужди, непоносими тежести, неотвратими искания. А най-опасното й оръжие за вътрешен контрол беше безвъзвратно ерозирало.

Не бе последвала никаква гражданска война — адюнктата се бе погрижила за това, — но бе напълно възможно анфиладата при град Малаз да е забила последния шип в обремененото сърце на властта на Ласийн. Нокътят бе покосен, може би дотолкова, че никой да не може да го използва в идните години.

Нокътят бе обявил война на погрешни хора. И тъй, най-сетне Котильон — някогашният Танцьор — бе нанесъл своята мъст над организацията, която бе унищожила собствената му подобна организация и след това бе издигнала Ласийн на трона. Защото в онази нощ в град Малаз бе имало Танц на Сянката.

Причини и следствия. Те бяха като нишките паяжина, обвили кулите на град Картуул. Смъртоносна паяжина, плетеница, обвързала хиляда места. А да си въобразиш, че нещата са прости, означава да си наивен, често пъти фатално.

Престъпление, в каквото сам той беше виновен, разбираше вече Банашар. Гневът на Д’рек срещу нейните поклонници не беше изолирано, вътрешно събитие. Беше част от мащабна война, а във война умират хора. Може би, за разлика от Банашар, Тайсхрен не бе засегнат толкова много от трагедията. Може би всъщност през цялото време имперският Върховен маг го беше знаел.

Такива неприятни мисли често блуждаеха в ума му, след като слънцето отдавна бе избягало от небето и когато трябваше вече да е заспал — запокитен в пиянския ступор на забравата тук, в порутената стая, която бе наел в таверната Харидикт, на този проклет остров. Но вместо да спи, стоеше до прозореца съвсем буден и се вслушваше в студения вятър, който скърцаше в затворените кепенци. А дори и да беше топла нощта, съмняваше се, че щеше да отвори кепенците. По-добре беше да не вижда нищо освен тези олющени летви. По-добре беше да му се напомня, че изход няма.