Вихърът на Жътваря

Червеят на Есента се гърчеше в корема му. Безсмъртен паразит и неговият смъртен гостоприемник. Богинята отново се беше вселила в него след всичките тези години. Отново нищо изненадващо. „Та нали аз съм единственият останал в края на краищата.“ Но Д’рек все пак си оставаше не повече от присъствие, смътен вкус на езика му. Нямаше я битката на воли. Но той знаеше, че ще дойде. Богинята се нуждаеше от него и рано или късно щеше да стегне хладния си юмрук около душата му.

Чу шумолене и топуркане зад себе си и бавно затвори очи.

— Миризми. Миризми, миризми, миризми. — Думите бяха тих хленч, вътре в главата му.

— Това е проблемът, Телораст. С този остров. С целия този континент! О, защо ли дойдохме тук? Трябваше да откраднем телата на две чайки, не тези гнили купчинки с празни кореми, дето не можем изобщо да ги напълним! Колко плъхове убихме, Телораст? Отговори ми!

— И да не можем да ги изядем — измърмори Телораст. — Убиването им беше забавно, нали? Най-чистите кораби на света. Престани да се оплакваш, Кърдъл. Не усещаш ли колко сме близо?

— Тя е вървяла тук! — Този път в гласа на Кърдъл имаше страх. — Какво изобщо правим ние тук?!

Банашар се обърна. Двете високи до коленете му скелетчета на влечуги крачеха по нара, катереха се и се провираха тромаво между гънките на разхвърляната постеля.

— Хубав въпрос — рече той. — Какво наистина правите тук? И коя е „тя“?

Кърдъл поклати глава, челюстите й изщракаха.

— Не-не-Апсалар ни изгони. Но трябва да кажем на някого!

— На когото и да е! — звънливо добави Телораст. — Дори на тебе!

— Казва се Лостара Юил — каза Банашар. — Не Не-не-Апсалар… богове, казах ли го току-що?

— „Тя“ — заговори Кърдъл и шибна с опашка във въздуха — е тази, която е вървяла тук. По-отдавна, отколкото можеш да си представиш, толкова много отдавна. Телораст е луда. Възбудена е, но как може да си възбудена, когато сме толкова близо до нея? Лудост!

— Само затова, че е вървяла тук, още не значи, че още се мотае тъдява — каза Телораст. — Няма ги големите черепи, които да троши с юмрука си, от дълго време ги няма, нали? Виж ни само двете, Кърдъл. Можем да танцуваме в дланта на едната й ръка. Всяка от нас. Или двете, една за мен и една за теб — и тя няма да може нищо да каже за нас, нищо. — Съществото отново се извъртя към Банашар. — Тъй че няма никаква причина за паника и точно това трябва да кажеш на Кърдъл, Храна на Червея. Хайде, кажи й.

Банашар примига бавно и каза:

— Няма за какво да се безпокоиш, Кърдъл. Е, сега ще ме оставите ли на мира? Имам още да мисля, а половината нощ мина.

Главата на Телораст с острия като бръснач клюн се завъртя към Кърдъл.

— Видя ли? Всичко е наред. Близо сме, защото трябва да сме. Защото Ходещия на ръба го иска…

— Млък! — изсъска й Кърдъл.

Телораст се сви уплашено.

— О! Сега трябва да го убием, нали?

— Не, много мръсно ще е това. Трябва просто да се надяваме на ужасна злополука. Бързо, Телораст, измисли някоя ужасна злополука!

— Нищо не съм чувал за Ходещия на ръба — каза Банашар. — Успокойте се, идете си и престанете да мислите да ме убивате. Освен ако не държите да събудите Д’рек, разбира се. Богинята като нищо може да знае кой е този Ходещ на ръба и оттам би могла да отгатне нещо за опасната ви тайна мисия, а оттам може да реши, че ще е по-добре, ако двете бъдете смлени на прах.

Кърдъл тутакси скочи от нара, припълзя в краката на Банашар и взе да раболепничи:

— Изобщо нямахме предвид това. Ние изобщо нищо нямахме предвид, нали, Телораст? И освен това ние сме съвсем безпомощни и мънички.

— Много добре надушваме Червея ние — каза Телораст и заклати черепчето си. — По тебе. В тебе. Още една злокобна миризма наоколо. Не ни харесва никак. Хайде да си ходим, Кърдъл. Той не е този, с когото трябва да говорим. Не е толкова опасен като Не-Апсалар, но е почти толкова плашещ. Отвори ги тези кепенци, Храна на Червея. Оттам ще излезем.

— Лесно ви е на вас — измърмори Банашар и се обърна, за да дръпне дървените прегради. Вятърът лъхна като дъха на Качулатия и прероденият жрец потръпна.

Двете влечуги мигновено скокнаха на перваза.

— Виж, Телораст, хоп!

И двете същества скочиха и се скриха от погледа му. Банашар отново затвори кепенците. За да стане светът отново какъвто трябваше да е пред очите му. Неговият свят поне.

Шилидан черноокият мъжмушка глава и наднича,Хилиман чернопръстия мъжпри герана дошъл и занича.

Ей и ий! — викна табан шестопръсти по хълма надолу заскача.Труп ухилен затича във тръс,тръс, тръс, тръс и надолу подскача.Шилидан от Червени папурс грак целува по чело момиче,Хилиман с посинелия…

— В името на Гуглата, Кръмп, спри това проклето пеене!

Длъгнестият сапьор се изправи, зяпна, после се изгърби отново и продължи да копае. Затананика тихо под нос безумната си блатна песен.