Вихърът на Жътваря

Ефрейтор Шард погледа още малко хвърчащата нагоре пръст, подхваната от дивашки завихрилия се вятър. На двайсет разтега от дълбоката яма и святкащата лопата на Кръмп бе ниската каменна стена, където отделението беше струпало снаряжението си и където в момента се бяха присвили сержант Корд, Мейсан Джилани, Лимп и Иброн, намерили подслон от разбушувалата се вихрушка. След малко сержантът щеше да ги накара всички да станат и патрулът по тази част от крайбрежието щеше да започне.

Междувременно Кръмп копаеше яма. Дълбока яма, точно както бе заповядал сержантът. Точно както беше заповядвал сержантът всеки ден вече от близо седмица.

Шард потърка изтръпналото си от студа лице. Тревожеше се за сестра си. Онази Синн, която познаваше, вече я нямаше. И помен не беше останало от нея. Беше намерила силата си и това бе докарало нещо алчно, злокобно почти, в погледа й. Плашеше го и не беше единственият. Лимп свиваше болните си колене всеки път, щом тя се приближеше, а Иброн правеше зад гърба й жеста „зло да пази“, мислеше си, че го прави дискретно, незабележимо. Мейсан Джилани не изглеждаше притеснена — това поне беше нещо, може би женска работа при това, след като с Фарадан Сорт беше съвсем същото.

Толкова просто? Плашеща за мъжете, но не и за жените? Но защо трябваше да е така?

Нямаше отговор на това.

Тананикането на Кръмп се усили и отново привлече вниманието на Шард. Беше толкова силно, че почти надмогваше далечните стонове на умиращия лед от другата страна на пролива. Струваше ли си отново да ревне на глупака? Май не.

Пръстта хвърчеше навън, вихреше се към небето и вълната на ледения вятър я понасяше.

Дупки бяха осеяли половин левга ивица по този северен бряг на острова. Кръмп се гордееше с постижението си и щеше да продължи да се гордее, навярно завинаги. Най-хубавите дупки, изкопани някога. Десет, петдесет, сто, колкото поиска сержантът, слушам, сър.

Шард вярваше, че трескавата надежда на Корд някоя такава яма да се срути и да погребе веднъж и завинаги проклетия идиот е нещо повече от пожелателно мислене.

„В края на краищата Кръмп копае страхотни дупки.“

Чу пронизителен писък някъде зад себе си и се обърна. Ето я, там. Синн, момичето, което някога мяташе на рамото си като чувал с грудки — кикотещ се чувал — и тичаше от стая в стая, докато смехът й не обърнеше на врясък и краката й започнеха да ритат. Кичури черна коса плющяха из въздуха, костената флейта в ръцете й, музиката й се вливаше на тъмни струи в бесния вихър, и тя подскачаше като ухапана от паяк срещу вятъра.

Синн, детето-вещица. Върховен маг, обзет от жажда за кръв.

Дете на бунта. Лишена от живота, който й се полагаше да изживее, превърната от ужаса в нещо ново. Дете на Седемте града, на Апокалипсиса, о, да. Благословеното от Дрижна чедо.

Зачуди се колко ли такива същества имаше там, тътрещи се сред руините като прегладнели псета. Въстанието, големият погром, после — чумата: колко рани може да понесе една млада душа? Преди да се изроди в нещо непознаваемо, нещо почти нечовешко?

Беше ли намерила спасение в магията Синн? Шард не вярваше, че такова спасение е добро. Оръжие за волята й, а докъде можеше да стигне един смъртен с такова оръжие в ръцете? Колко тежеше волята на смъртните, свободна и необвързана?

Прави бяха да се страхуват. Много прави.

Сержант Корд изръмжа заповед: беше време да започне патрулът. Левга дължина по голия, помитан от ветровете бряг. Кръмп изпълзя от ямата, изтупа ръцете си от прахта и зяпна с грейнало лице надолу в творението си.

— Не е ли чудесна, ефрейтор? Дупка, изкопана от Висш маршал от Леса на Мот, а ние знаем да копаем, и още как. Че то, като гледам, май е най-добрата досега! Особено с ония бебешки черепчета на дъното, като камъченца са, само дето се трошат много лесно — трябва да се стъпва леко! Леко!

Изведнъж смразен, в място по-дълбоко, отколкото можеше да стигне който и да е вятър, Шард се доближи до ръба на ямата и надникна долу. След няколко мига другите от отделението се наредиха около него.

В сумрака долу, на дълбочина почти един човешки бой, блещукаха кръгли очертания. „Като камъченца са.“

И се движеха

.

Иброн изсъска и се обърна към Синн, чиято музика и танц бяха достигнали влудяваща височина и ритъм.

— Богове подземни! Сержант…

— Хващай отново проклетата лопата! — изръмжа Корд на Кръмп. — Заравяй, глупак! Запълни я! Запълни ги всичките!

Кръмп примига, взе лопатата и започна да бута сухата пръст обратно в дупката.

— Няма да намерите по-добър пълнач на дупки никъде! Ще видите, сержант! Ами че то няма и да видите дупки, запълнени толкова добре като от Висш маршал от Леса на Мот!

— Бързо, проклет глупак такъв!

— Слушам, сър! Бързо. Кръмп го може!

И след малко сапьорът се разпя отново:

Шилидан от Червени папурс грак целува по чело момиче,Хилиман с посинелия кургали нежно и много обича…