Вихърът на Жътваря

Нимандър Голит, загърнат в тежко тъмносиньо вълнено наметало, стоеше в края на лъкатушещата улица. Порутени, килнати и хлътнали пристанищни огради, тухлена гримаса, кривяща се чак до водите на залива, лъснали на стотина крачки надолу. Дрипави облаци се рееха под нощно небе с унили звезди, затичани на юг като задъхани вестоносци от сняг и лед.

Тайст Андий, страж на мрака. Щяха да му харесат такива величави представи, загърнати около него толкова плътно, колкото това наметало. Митична поза, натежала със… с нещо. И мечът на кръста му, оръжие на героична воля, което той щеше да извади, щом дойдеше злата съдба с нейния вой на банши, и да борави с него с майсторството на великите древни, съвършен образ на мощ, разбулен в името на Майката Тъма.

Но всичко това беше блян. Умението му в боравенето с меча бе повече от скромно, символ на посредственост, зацапана като родословната кръв, течаща в жилите му. Никакъв воин на мрака не беше той, само един младеж, изгубен в една непозната улица, мъж, който нямаше къде да иде — и тласкан все пак, тласкан дори и сега, в този миг — да тръгне за някъде.

Не, дори и това не беше истина. Стоеше тук в нощта заради необходимостта да избяга. Злобата на Фаед се бе превърнала в бяс, а Нимандър беше единственият, комуто тя бе избрала да се довери. Щеше ли да убие Сандалат Друкорлат тук, в този пристанищен град, както се бе заклела? По-важното, трябваше ли той, Нимандър, да го позволи? Имаше ли изобщо куража да предаде Фаед — като знаеше колко бързо щеше да се обърне тя и колко гибелна бе отровата й?

„Аномандър Рейк нямаше да се поколебае. Не, той щеше да изрита вратата на стаята на Фаед и да я извлече за врата тая малка скимтяща белка. И след това щеше да изтръска живота от нея. Нямаше да има избор, нали? Само един поглед в очите на Фаед, и тайната щеше да се разкрие. Тайната за огромната празнота в нея, на мястото на съвестта й. Щеше да го види ясно и тогава в нейните очи щеше да се появи ужасът на оголването“ — мигове, преди да изпука вратът й.

Майката Тъма щеше да зачака душата на Фаед, идването й с писък, злостното раждане на справедлива екзекуция, на избора, който не е бил никакъв избор. Защо? „Защото нищо друго не може да се направи. Не и за такава като нея.“

И Рейк щеше да приеме кръвта на ръцете си. Щеше да понесе ужасното бреме като само един сред безбройните други, които бе пренесъл през сто хиляди години. Детеубиец. Дете от собствената му кръв.

Куражът на силния. И точно това бе копнеещата пустота в ядрото на душата на самия Нимандър. „Може да сме негови деца, негови внуци, може да сме от неговата кръв, но всеки от нас е несъвършен, Фаед и нейната злокобна нравствена пустота. Ненанда и неговият безпричинен гняв. Аранта с глупавите й надежди. Кедевис, която се буди с писъци всяка сутрин. Скинтик, за когото цялото съществувание е една шега. Десра, която е готова да разтвори краката си за всеки мъж, стига да може да я избута още едно стъпало нагоре към славата, която си въобразява, че заслужава. И Нимандър, който си въобразява, че е водачът на това пропаднало семейство от несбъднати герои, който ще гони краищата на земята в своето търсене на… на кураж, на увереност, на основание да направи, да изпита каквото и да било.“

О, за Нимандър тогава — една пуста улица посред нощта. С гражданите, потънали в трескавия си жалък сън — сякаш забравата предлагаше някакво избавление, каквото и да е избавление. За Нимандър са тези безконечни мигове, в които би могъл да помисли наистина да вземе решение, наистина да застане между невинните древни Тайст Андий и собствената си сестричка убийца. Да каже? „Не, Фаед. Ти няма да получиш това. Никога вече. Ти няма да си тайна повече. Ще се знае за теб.“

Стига да можеше да го направи това. Стига само да можеше да го направи.

Чу някакъв звук. Шепотът на тънка верижка проряза пътека във въздуха — близо, толкова близо, че Нимандър се завъртя, наострил сетива — но нямаше никой. Беше сам. Върти се, завърта се, съсък — после внезапно пляссс, две ясно различими траквания на два малки предмета в двата края на тънката верижка — „да, този звук, пророчеството — Майката да пази, пророчеството ли е това?“

И тишина. Но въздухът трепереше като в треска, а дъхът на Нимандър излизаше рязък и хриплив.

— Той носи портите, Нимандър, тъй е речено. Не е ли това достойна кауза? За нас? Да претърсим селенията, да намерим не нашия прадядо, а онзи, който носи портите? Нашия път към дома. Към Майката Тъма, към нейната най-дълбока прегръдка — о, Нимандър, обич моя, нека да…

— Спри — изграчи той. — Моля те. Спри.

Тя беше мъртва. На плаващия остров. Посечена от Тайст Едур, който бе проявил пълно пренебрежение към нея. Пълно. Беше мъртва.

И тя беше неговата смелост. И не беше останало нищо.