Вихърът на Жътваря

Пророчеството? Не и за такъв като Нимандър.

„Не бленувай за слава. Тя също е мъртва.“

„Тя беше всичко. И е мъртва.“

Въздишката на хладния вятър отвя напрежението — напрежение, за което той вече разбираше, че само си го е въобразявал. Миг на слабост. Нещо пробяга по близкия покрив.

Тези неща не идваха за несъвършените. Трябваше да се досети навреме.

В нощта отекнаха три тихи звъна, знак за поредната смяна на предните постове. Заизправяха се безшумно войници, тъмни фигури се очертаха на позициите, заменени бързо от онези, които щяха да пазят след тях. Зашумяха оръжия, защракаха токи и колани, ремъци и броня заиздаваха животински звуци. Фигури се задвижиха напред и назад из равнината. Някъде там в тъмното, отвъд онова възвишение, сред високата трева и в далечните дерета се криеше врагът.

Войниците знаеха, че според Биват битката е неизбежна. Червената маска и неговите оули се приближаваха бързо. Кръв трябваше да се лее в късния следобед на този вече изминал ден. О, както знаеха много добре ледерийските войници в по-предните постове, диваците наистина бяха дошли. И Атри-Преда бе строила маговете си, за да ги поздравят. Мръсни магии бяха пращели и храчили във въздуха, обгорили бяха цели ивици степ, докато пепел не изпълни въздуха.

И все пак врагът не пожела да се приближи, проклетите оули не пожелаха лицата си да покажат дори. Въпреки че се движеха, малко извън полезрението, за да обкръжат ледерийската армия. Звучеше по-страховито, отколкото беше в действителност — никоя оулска линия варвари нямаше да може да удържи на един масиран пробив и стотици тактически гении с ниски рангове, познати на всички армии, бяха предричали многократно, че Биват ще направи точно това: забиваш здравия клин в оулите и ги разпръсваш на ветровете.

Тези предсказания бяха започнали да отпадат, докато следобедът гаснеше, докато се сбираше сумракът, докато нощта ги загръщаше с непроницаемия си саван.

„Е — казваха те тогава, — тя, разбира се, не захапа стръвта. Това е явен капан, толкова непохватен, че чак да не повярва човек. Червената маска иска да напуснем позициите си. Иска объркване, сещате ли се? Биват е твърде умна, за да се хване на това.“

И седяха сега в нощта, уморени, изнервени, и чуваха във всеки звук крадливото приближаване на убийци в тъмното. Да, приятели, движеше се нещо ей там, никакво съмнение за това. А какво ли правеха кучите синове?

„Те чакат. Да извадят мечовете си на разсъмване, както направиха последния път. Ние седим тука, будни и ококорени за нищо. А на заранта ще са гуреливи и вкочанени като трупове, поне докато не почне сериозният бой, а после кожите им ще съдерем. Меч и магия, приятели. Те ще възвестят идващия ден.“

Атри-Преда крачеше нервно напред-назад. Брол Хандар я виждаше много добре, макар че и да не можеше да я види, щеше да може да я проследи по потракването на бронята й. И макар нощта да смаляваше подробностите, Тайст Едур знаеше, че тя е превъзбудена. Знаеше, че й липсва нужното спокойствие, очаквано от един командир. Тъй че беше добре, заключи той, че двамата се бяха отделили на повече от двайсет крачки от най-близкия бивак.

Доста изложени всъщност. Ако врагът беше проникнал през постовете, оулите можеше да се крият на не повече от десет крачки, да наместват дръжките на ножовете в дланите си мигове преди да се втурнат право към тях. За да убият двамата водачи на тази нашественическа армия. Разбира се, за да направят това, диваците трябваше първо да излъжат преградите, заплетени от маговете, а това не изглеждаше възможно. Биват не беше единствената с изопнати нерви и той не биваше да забравя за тази слабост.

Червената маска ги превъзхождаше в изненадите. Вече го беше доказал и щеше да е глупаво да се очаква внезапна промяна, драматичен провал в коварствата му. И все пак дали беше въпрос на търсене на битка по изгрев-слънце? Прекалено лесно изглеждаше.

Атри-Преда се приближи и каза тихо:

— Надзорник, бих искала да пратя вашите едури навън. Трябва да разбера какво прави той.

Сепнат, Брол в първия миг не отвърна нищо.

Тя с право го изтълкува като неодобрение.

— Вашата раса сте по-пригодни да виждате в тъмното. Не е ли така? Определено сте по-добри от нас, ледериите. Но по-важното е, че сте по-добри от оулите.

— А кучетата им, Атри-Преда? Те ще ни подушат, ще ни чуят — и ще разбудят нощта. Също като вашите войници — продължи той, — моите са на позиция, срещу високите треви, и очакват врагът да се появи всеки момент.

Тя въздъхна.

— Да, разбира се.

— Той си играе с нас — каза Брол Хандар. — Иска да гадаем ходовете му. Иска умовете ни да са изтръпнали от умора на заранта и това да забави възможността ни да реагираме, да отвръщаме припряно. Червената маска иска да сме объркани — и успя.

— Мислиш ли, че не знам всичко това? — изсъска тя.

— Атри-Преда, в момента вие не вярвате дори на своите магове — на преградите, които се поставили да ни пазят тази нощ. Нашите войници трябваше да спят.