Вихърът на Жътваря

А след това бе закипяла магията, нещо грубо и страховито, поглъщаше дърветата като киселина. Сиви езици хаотичен огън, набъбваше като вълна. Понесе се напред и погълна Сандс — писъкът му бе милостиво кратък. Фидлър, няма и на десет крачки от мястото, където изчезна Сандс, видя ледерийския маг, който сякаш също крещеше от своя болка, докато вълната се понасяше напред, изрева, извъртя арбалета и усети ритника му в рамото си щом пусна тежката стрела.

Трошачът удари дънер точно над и зад главата на мага. Експлозията покоси близките дървета и направи на кайма двайсетина ледерийски войници. Магията спря. Малазанците бързо се изтеглиха и побягнаха…

Фидлър усети движение вляво и миг след това Геслер се надигна с усилие.

— Гуглата ни е проклел всички, Фид. Свършва ни гората… Как е Кътъл?

— Стрелата е дълбоко — отвърна Фидлър. — Но не кърви много. Можем да я измъкнем.

— Мислиш ли, че ни преследват?

Фидлър поклати глава. Представа нямаше. Ако бяха останали достатъчно. Обърна се и изсъска:

— Ботъл, тука.

Младият маг пропълзя към тях.

— Можеш ли да опипаш назад? Да разбереш дали са след нас?

— Вече го направих, сержант. Използвах всяка проклета твар зад нас.

— И? — попита нетърпеливо Геслер.

— Оная „проклетия“ ги оправи повечето, сержант. Но шумът привлече други. Поне десетина Тайст Едур и няколкостотин ледерии. Дали ни преследват? Да, но все още са далече назад — учат се на предпазливост, предполагам.

— Губим тъмното — каза Геслер. — Трябва да се скрием някъде, Фид — само че онова май няма да свърши работа този път, нали? Те няма да се спрат.

— Можем ли да ги заблудим? — обърна се Фидлър към Ботъл.

— Доста съм уморен, сержант…

— Остави. Направи достатъчно. Какво мислиш, Геслер? Време ли е да стане мръсно?

— И да си изгърмим малкото проклетии?

— Не виждам голям избор, честно казано. Разбира се, аз винаги си държа една резерва. Същото важи за Кътъл.

Геслер кимна.

— Нашите си ги разпределихме. Толкова по-добре, както изхвърча Сандс. Все пак той имаше муниции по себе си, а не гръмнаха…

— О, гръмнали са, и още как — каза Фидлър. — Само че не в този свят. Прав ли съм, Ботъл? Оная магия беше като счупена порта, като ония, дето сдъвкват всеки, който мине през тях.

— Духове долни, Фид, надушил си я адски вярно. Тая магия почна като едно, после стана друго — а магът губеше контрол още преди да го гръмнеш.

Фидлър кимна. Това го беше видял. Или поне си мислеше така.

— Е, Ботъл, какво означава това?

Младият маг поклати глава.

— Нещата се изплъзват от ръцете… някъде. Имаше от старото, примитивна магия, отначало. Не толкова древна като онова с обвързването на духове. Но примитивна все пак. А после нещо хаотично я спипа за гърлото и…

Недалече от тях Корик се превъртя на гръб. Уморен беше до костите. Ботъл и сержантите да си мърморят там, знаеше, че до гуша са затънали в прашните лайна на Гуглата.

— Ей, Корик.

— Какво има, Смайлс?

— За малко не изгуби там, знаеш ли.

— Тъй ли?

— Ония четиримата като ти скочиха наведнъж, голяма джига му отпра, полукръвен. — Тя се изсмя, тихо и някак доста злобно. — И ако не бях дошла да натикам ножа в окото на оня — оня, дето ти влезе под гарда и беше готов да ти порне една усмивка на корема — ами, щеше да изстиваш много бързо в момента.

— А другите трима? — попита Корик, ухилен в тъмното. — Бас слагам, изобщо не знаеше, че съм толкова бърз, нали?

— Нещо ми подсказва, че и ти не го знаеше.

Замълча си, защото беше права. Беше изпаднал в някакъв бяс, но окото и ръката му си останаха хладни, точни. През цялото време беше все едно просто наблюдава, всяко движение, всеки блок, всяко изместване в стойката и извиване, всяко посичане на тежкия му меч. Наблюдаваше, да, но дълбоко влюбен в онзи миг, във всеки миг. Нещо подобно бе изпитал при стената от щитове на пристанището онази нощ в град Малаз. Но онова, което бе започнало като смътна еуфория, вече се превръщаше в чисто прозрение. „Харесва ми да убивам. Богове подземни. Наистина ми харесва и колкото повече ми харесва, толкова по-добър ставам.“ Никога не се беше чувствал по-жив, никога по-съвършено жив.

— Нямам търпение да те видя отново да танцуваш — измърмори Смайлс.

Корик примига в тъмното, после извърна лице към нея. Възбудена ли беше? Да не би да я беше целунал неволно между мускулестите крака? Защото беше убила добре? „Наистина ли танцувах онази джига, Смайлс?“

— Колкото повече те опознавам, по-плашеща ставаш.

Тя изсумтя.

— Както трябва да бъде, полукръвен.

Тар проговори от другата страна на Корик:

— Стига, че ще повърна.

Малко по-надалече Кътъл се изсмя.

— Да, Тар, така става, когато целият ти мироглед рухне. Разбира се, ако успееш да затанцуваш поетично, докато убиваш хора, кой знае…

— Спри. Моля те.

— Не се притеснявай де — продължи Кътъл. — Теб те няма хич в танците. Вкоренен си като дърво и си точно толкова бавен, Тар.

— Може да съм бавен, Кътъл, но глупаците рано или късно падат, нали?

— О, падат, разбира се. Изобщо не намеквам друго. Ти си еднолична стена от щитове, спор няма.