Вихърът на Жътваря

Ефрейтор Сторми плюеше кръв. Някакъв проклет лакът беше разбил устата му и сега два зъба се клатеха, а и беше прехапал езика си. Лакътят като нищо можеше да е неговият — някой се беше сблъскал с него в целия боклук и той беше вдигнал дясната си ръка високо нагоре с върха на меча — надолу. За малко не измъкна рамото си от скапаната става.

Свиреп замах с ефеса беше разбил слепоочието на нападателя и той беше залитнал назад, едното му око само дето не изхвърча от дупката си. Шортноус след това бе посякъл ледериеца.

Биваше си я оная атака, той с тежките, Шортноус и трите убийствени дами, всяка от които можеше да закове с поглед разгонен бедерин и да го направи на пихтия, ако се стигне до това. И да направи от Сторми един много щастлив сержант. Лош късмет със Сандс обаче. „Но повече няма да губим. Нито един. Имам си тежките и можем да свалим всичко, което хвърлят по нас.“

„И не само ние при това. Онзи Тар, и Корик… Тия двамата на Фид са много зли. И оная Смайлс, има сърце на Нокът, от черен камък. Добри отделения сме тука, точно за такава работа. А сега ще се обърнем и ще ги сритаме в ченето, чувствам го. Фид и Геслер, тия двамата готвят в стария казан на Келанвед.“

Доволен беше, че адюнктата най-после ги беше оставила да се развихрят. И точно по този начин при това. Да вървят при Гуглата проклетите маршове в колона. Не, врязваш се бързо и ниско и продължаваш напред, и главите се въртят във всички посоки. Глупаците значи са им тръгнали по дирята да ги спипат, нали? И защо не? Някакви си две жалки отделения. А те сигурно са няколкостотин вече.

— Проклятието на Келанвед — измърмори той ухилен.

Закръгленото лице на Флашуит изникна пред него.

— Каза ли нещо, ефрейтор?

— Малазанска морска пехота, драга. Това сме ние.

— Не тежка? Мислех, че…

— И двете, Флаш. Отпусни. Просто, виждаш ли… малазанската морска пехота не е правила това, за което е тренирана, от години, откакто умря Келанвед. Тренирана. Да прави точно това, което правим сега, слава на Финир. Ония нещастни кучи синове, ледериите и едурите… богове на бездната, нещастни невежи копелета.

— Достатъчно умни да ни спретнат засада — обади се Уру Хела зад Флашуит.

— Не се получи обаче, нали?

— Само щото…

— Стига, Уру Хела. Аз говоря тука, ясно? Твоят капрал. Тъй че просто слушай.

— Просто питах…

— Още една дума и ще те докладвам, войник.

Щеше да изсумти, но набързо го обърна на кашляне.

Геслер, горе с Фидлър, подвикна:

— Тихо там!

Съвсем на място. Сторми кимна.

„Малазанската морска пехота. Ха!“

Фидлър кимна към тясната пътека, виеща се като змия към най-близката ферма.

— Изнасяме се на бегом и прибираме ранените, ей там. Право към къщата, по коларския път.

— Все едно, че още бягаме в паника — каза Геслер. — М-да. Ще трябва да разчистим къщата обаче, което значи да убием цивилни, и трябва да ти кажа, Фид, това не ми харесва.

— Може да измислим начин да избегнем това — отвърна Фидлър. — Ботъл?

— Разбрано, сержант. Уморен съм, но може да успея да ги замая. Дори бих могъл да им вкарам някои фалшиви идеи в главите. Примерно, че сме тръгнали на север, след като тръгнем на юг. Нещо такова.

— Само гледай да не ни умреш, Ботъл — каза Геслер и отново се обърна към Фид. — Отивам да събера муниции от отделението ми.

— Аз и Кътъл — каза Фидлър.

— Примки?

— Не, дотогава ще е светло. Не, правим барабана.

— Гуглата да ме вземе — изпъшка Геслер. — Сигурен ли си? В смисъл, чувал съм за него…

— Чувал си, защото го изобретихме двамата с Хедж. И го усъвършенствахме, повече или по-малко.

— Повече или по-малко?

Фидлър сви рамене.

— Или действа, или не. Имаме заблудата на Ботъл, ако не…

— Но няма как да се върнем да си приберем „проклетиите“ после, нали?

— Не, освен ако не държиш да видиш ярка бяла светлина, Геслер.

— Е — каза с широка усмивка мъжът с кехлибареното лице, — щом има шанс да видя как легендата се превръща в реалност и гения, който я е изобретил, тука до мен… няма да те разубеждавам, Фид.

— Половината гений. Хедж беше другата.

— Втори акъл?

— Втори, девети и десети, приятел. Все едно, правим го. Когато всички са готови, повеждаш ги напред, освен мен и Кътъл. До оная къща — близката. Мисля, че другата е изоставена. Може собственикът да се е пренесъл в тая. Нивите изглеждат адски добре поддържани, нали?

— Да, особено за такава малка ферма.

— Ботъл да подуши, преди да затичате.

— Ясно. Чу ли, маг?

— Какво? Извинявам се, май бях заспал.

Геслер погледна намръщено Фид.

— Животът ни е в ръцете на този? Гуглата да ни е на помощ.

Заповедта се предаде по раздърпаната редица залегнали войници. Зората тъкмо обагряше въздуха, когато Геслер, с Ботъл плътно до него и Коураб Билан Тену’алас по петите им поведоха разширеното отделение по коларския път. Влачеха крака, оставяха бразди тук-там — не прекалено явно, но достатъчно — и се приближаваха към скромната фермерска къща.