Вихърът на Жътваря

И ето го там Фидлър, вече по-близо, при втората дупка, правеше всичко отново. Представи си ги, Фид и Хедж, както трябваше да са действали заедно. Богове, Подпалвачите на мостове трябваше да са били страхотии. Но сега… само Фидлър, а Кътъл тук беше по-жалък и от сянка на прочутия Хедж. На всичко идваше краят. Но докато Фидлър оставаше жив, какво пък, проклети да са всички, струваше си да се държи човек. А тази стрела, заседнала в лявото му рамо, вярно, че я беше видял, но не като да се беше навел пред нея, нали? А можеше. Можеше да я избегне. Но пък не беше имал време да мисли за всичко, което ставаше около него. Не беше свръхчовек все пак, нали?

Фидлър изпълзя предпазливо от втората заредена мина и пак погледна към Кътъл. Лицето на другия беше бяло като смърт. Е, всъщност нямаше нужда вече да стои толкова близо, нали?

Даде му сигнал с ръка: „Върви при отделенията.“

Кътъл поклати глава.

Фидлър сви рамене — нямаше време за спор, а ако Кътъл го гонеха самоубийствени желания, това не беше новина за него — надигна се и тръгна да вземе третата проклетия. Дори стъпките вече бяха рисковани, което го принуди да се движи бавно покрай трасето на пътя. Много суеверие имаше в това къде да се струпат мунициите при работа. Хедж щеше да настои мините през цялото време да са пред обекта, но колкото по-малко ги държеше Фидлър в ръце, толкова по-добре се чувстваше. Все едно, ходенето напред-назад с проклетите неща не можеше да се избегне, нали?

Стигна до мястото и погледна останалите две мини. Друго суеверие. Коя от двете? Сърцевидната страна или челната страна? С лице към дупката или с дупката зад него, както беше сега? Дъх на Гуглата, Хедж лазеше из черепа му като зъл дух. Стига суеверия! Наведе си и взе едната.

Сърцевидната страна.

А дали случайният избор не беше всъщност нещо повече? Морантите бяха фанатици, стигнеше ли се до точност. Всеки клас муниции — невероятно съвършен. Никакви вариации. Ако съществуваха такива, един сапьор нямаше да е нещо повече от хвърляч на камъни — експлозивни камъни, да, но все пак камъни. Никакъв талант нямаше да е нужен, никакви умения, придобити по трудния начин.

Фидлър си спомни с удивителна яснота на вдъхновено от бог прозрение първата си среща с морантски муниции. Северен Дженабакъз, седмица преди марша към град Мот, последван от двата кошмара в Леса на Мот и Блатото на Черното псе. Появили се бяха слухове за контакти и оживени преговори с някакъв странен народ, владеещ място, наречено Облачната гора, далече на юг. Изолиран народ, разправяха, че били ужасни и не приличали на хора, яздели огромни опитомени четирикрили насекоми — гигантски водни кончета — и можели да ръсят смърт над враговете си от големи височини.

Малазанските преговарящи включваха Тайсхрен, някакъв знатен сановник на име Араган и един Т’лан Имасс, Онос Т’уулан. Втора и Трета армии бяха вдигнали лагер в натийските нивя на два дни път от десанта южно от Малинтаис. Донесоха някакъв сандък — много плахо, от изпотени войници от щабната част — и го оставиха на десетина крачки от лагерния огън на отделението. Уискиджак махна с ръка на Хедж и Фидлър.

— Вие двамата правите повечето сапьорска работа в това нещастно отделение — каза им с гримаса, все едно беше глътнал нещо неприятно — и си беше така, с узаконяването на разрушителния анархизъм на двамата. — В тоя сандък има гранати и още по-гадни неща, от морантите, след като се съюзихме с тях. Изглежда логично — макар да е безумно — да ги зачисля на вас. Значи явно ще трябва да поекспериментирате със съдържанието на тоя сандък. Просто гледайте да го направите на половин левга или повече от лагера. — Поколеба се, почеса се по брадатата челюст и добави: — Големите са прекалено големи за хвърляне надалече, прекалено далече да оцелееш като гръмнат, искам да кажа. Тъй че трябва да си поблъскате главите двамата, за да измислите как да се пробват. Като последна заповед, войници, не се убивайте. Това отделение бездруго е в непълен състав, а ще трябва да избирам други двама да мъкнат тези проклети неща. А единствените, които бих могъл да използвам, са Калам и Тротс.

Тротс, да.

Фидлър и Хедж отпраха капака и зяпнаха слисано добре опакованите гранати, подредени в гнезда с дървени рамки и слама. Малки и кръгли, други с дълъг връх, трети като шипове и изключително гладки, без никаква изпъкналост по тях — а на дъното много по-големи, достатъчно големи, за да ги поставиш в гнездото на катапулт, ако искаш (самоубийствено, както се оказа, защото избухваха още щом рамото на катапулта удари скобата. Страхотни за унищожаване на катапулти и нещастните им екипи обаче).