Вихърът на Жътваря

Фидлър и Кътъл ги изчакаха, докато се отдалечиха достатъчно от мястото, за което бяха решили, че ще е най-подходящо за капана. Храсти от двете страни на коларския път стесняваха гледката към тази отсечка. Зад тях имаше две средно големи дървета отляво и едно много старо отдясно.

Четири „проклетии“ за това. Две близо една до друга, после една, и накрая последната.

Кътъл, с плувнало в пот лице заради върха на стрелата, заседнал в рамото му, странно не възрази, когато Фидлър му нареди да измери с крачки отсечката отсам стеснението до двайсет разтега след него и да забие пръчки в земята където му укаже. Следващата задача на Кътъл бе да изрови дупки в твърдата пръст на мястото на пръчките. Плитки.

Един сапьор, залагащ на дърпането на Опонн, можеше да остави работата дотук и да се моли на капризните Близнаци конско копито да стъпи върху поне една от поставените „проклетии“. „Барабанът“ обаче не действаше така. Единственото, което му трябваше, беше вибриране. Стига „проклетиите“ да бъдеха изтънени от едната страна точно колкото трябва. Стига острият камък срещу тази страна да е достатъчно остър и поставен под подходящ ъгъл тъй, че вибрацията да набие върха му в глинената обвивка. Същинското предизвикателство, както бяха открили Фидлър и Хедж, бе в самото остъргване на проклетията — тънко като яйчена черупка, — без да се счупи, за да не боядисаш листата на най-високите дървета наоколо с кръвта и червата си.

Щом Кътъл приключи с първата дупка, Фидлър тръгна към нея с мината в шепите. Постави я внимателно на земята, извади нож и направи няколко дребни напасвания на дупката. След това насочи вниманието си към мината. Тази, най-отдалечената на пътя, трябваше да гръмне първа. Това трябваше да задейства другите, в средата на колоната, с две в задния край в случай, че колоната се окаже особено дълга.

Намести проклетията в дупката, после легна по корем и опря ръба на ножа до едната страна на мината. И започна да стърже глина.

Слънцето се беше издигнало и макар въздухът да бе прохладен, по лицето на Фидлър потече пот, докато обелваше малки стружки. Искаше му се слънчевата светлина да пада пряко върху кълбото, върху страната, по която стържеше, за да може да продължи, докато не види как смътното сияние стига до светложълтата възпламенителна прах с железните парчета в нея. Но нямаше този късмет. Всичко оставаше в сянка.

Най-после едно последно остъргване и той внимателно отдръпна острието. Намери един остър камък и го нагласи до изтънената черупка. С върха срещу глината направи полузавъртане — затаил дъх и стисна очи, — после бавно отдръпна ръка. Отвори очи. Огледа изделието си.

Още няколко вдишвания, за да отпусне нервите си, след което започна да пълни дупката с шепи пръст. После поръси над заровеното чакъл.

Изпълзя назад по корем до края на пътеката, където бе оставил другите муниции. Обърна се и видя Кътъл, застанал в другия край на пътя, присвил ръце около тялото си и с вид все едно, че току-що се е напикал. „Да, знае защо сме умиращ сой.“

Взе втората проклетия и тръгна — спокойно — към втората дупка. Не толкова тънко този път, но достатъчно. Всяка следваща поред беше малко по-лесна, което обаче правеше забелването на всяка все по-опасно — поради риска да станеш по-непредпазлив, след като те обземе облекчението от това, че си се справил с първата… е, той знаеше всички опасности в това, нали?

Стиснал зъби, стигна до втората дупка на пътя, бавно се смъкна на колене. Постави проклетията и посегна за ножа си.

Кътъл наистина беше по-близо до напикаването от всякога. И не заради риска да умре — с това вече нямаше проблеми, откакто се озова в Четиринадесета, — а заради това, на което беше свидетел тук.

Последният велик малазански сапьор. Никой друг не можеше да се сравни с него. Представи си, да бръснеш проклетии. С нож. Тънко до яйчена черупка. Беше гледал, без да може да различи подробностите от разстояние, как Фидлър нагласи първата, най-опасната от всички. И се беше молил на всеки бог, за който можеше да се сети, на богове, чиито имена не знаеше дори, на духове и призраци и на всеки сапьор, жив или мъртъв, всяко име — благословия за гениалността на един човек. Молеше се този един, когото наистина боготвореше, да не… да не какво?

„Да не ме разочарова.“

Колко жалко. Знаеше го. Непрекъснато си го повтаряше след всяка тихо изречена молитва. Сякаш щеше да му остане време да съжали за провалената си вяра.