Вихърът на Жътваря

Експериментиране, и още как. Хедж и Фидлър се отправиха със сандъка между двамата на дълга разходка до едно място встрани от пътя, където хвърлиха от малките и решиха да ги нарекат „острилки“, тъй като засипваха хвърлящия с железни стружки и ушите кървяха от взрива; откриха и възпламенителните свойства на „запалките“, с цената на отчаяните вопли на някакъв селяк, станал свидетел на огнения ад, унищожил един фургон със сено (докато не му дадоха четири златни имперски скиптъра, новата монетна емисия на Келанвед, достатъчно пари да си купи нова ферма). Трошачите, набити в издължени клинообразни дупки в отъпканата пръст, правеха на пух и прах каменни основи, зидани с хоросан или без. И най-сетне „проклетиите“, най-грозните и най-гадни муниции, създавани някога. Бяха предназначени да се хвърлят отвисоко от морантите на техните кворли, а Хедж и Фидлър бяха използвали повечето си запас, за да измислят алтернативно и нефатално приложение. Накрая им бяха потрябвали още двайсет — цели два сандъка, — за да стигнат до окончателния извод, че един глупак трябва да е целунат от богинята Опонн, за да опита нещо друго освен вторично приложение — добавки към трошачи и запалки, или при сгоден случай — добре хвърлена острилка.

Големите арбалети се появиха по-късно, както и налудничавите варианти с барабана и „бавното горене“. И през цялото това време дърпането на Богинята си оставаше последната надежда. Фидлър знаеше много добре, че ако беше религиозен, щеше да се чувства задължен да пуска всяка спечелена, платена или плячкосана монета в съкровищниците на храмовете на Господарката, след като толкова пъти беше пускал проклетия по цели толкова близо, че да помете взривната вълна и него, и безброй други малазанци. Хедж беше дори още по-малко… въздържан. Поради което, уви, естеството на кончината му съвсем не беше изненадващо.

Споменът имаше навика да се връща в най-лошите моменти, обаянието на носталгията с неуловимата, но подмамваща склонност към самоубийство и Фидлър се принуди да избута настрана всички тези спомени, когато се приближи до Кътъл и последната дупка на пътя.

— Трябваше да подвиеш опашка и да духнеш оттук — каза му, докато се навеждаше над дупката.

— Няма начин — отвърна тихо Кътъл.

— Както искаш, но да не ми застанеш там при Портата на Гуглата, ако я оплескам тая.

— Чух те, Фид.

И като се мъчеше да не мисли за Хедж, за Уискиджак, за Тротс и всички останали; като се мъчеше да не мисли за старите дни, когато светът все още изглеждаше нов и възхитителен, когато поемането на безумни рискове бе само част от играта, Фидлър, последният велик сапьор, се залови за работа.

Ботъл примижа към селската къща. Някой или някои имаше вътре, беше напълно сигурен в това. Живи, дишащи същества, о, да. Но… нещо, някакъв смътен мирис, спомен от костница или… каквото беше там. Не беше сигурен, не можеше да е сигурен и това сериозно го притесняваше.

Геслер се беше приближил до него, лежал беше търпеливо като кърлеж на стрък трева, или поне в началото. Но сега, след стотина удара на сърцето, Ботъл го усещаше, че става все по-неспокоен. Той си беше добре, с тая негова златна кожа, дето не изгоря в Ю’Гатан — разбира се, Трут беше показал, че странната кожа изобщо не е неуязвима, особено ако става дума за морантски муниции. И все пак Геслер беше човек, минал през огън във всякакъв смисъл на думата, за който Ботъл можеше да се сети, тъй че цялото това дебнене, хитрини и жестоко клане не беше проблем за него.

„Но аз съм този, на когото разчитат всички, и не бих могъл да използвам тоя глупав меч на колана ми, за да се измъкна от ято добродетелни пуритани със сочещите им пръсти и дългите нокти и… богове на бездната, откъде дойде този образ? Проклета Мокра, някой внушава мисли.“ Ботъл обърна глава към Геслер и прошепна:

— Сержант?

— Какво?

— Да са ти дошли някакви странни образи в главата случайно?

Подозрителен поглед, след това Геслер поклати глава.

— Мислех за един стар маг, когото познавах. Кълп. Не че ми напомняш за него. Ти си по-скоро като Бързия Бен и това доста ни притеснява. Последния път, когато видях Кълп обаче, нещастния кучи син изхвърча над кърмовото перило на един кораб — при пожар. Все се чудех какво ли е станало с него. Обичам да си мисля, че се е оправил чудесно, паднал е от оная пещ лабиринт и се е намерил в задната градинка на някоя млада вдовица, нагазил до кръста в хладната вода на фонтанчето й. Докато тя се моли на колене за спасение или нещо такова. — Изведнъж се смути и извърна очи. — М-да, рисувам си хубави картинки какво би могло да стане, след като винаги се оказва скапано лошо.

Ботъл изсумтя тихо и кимна.

— Това ми харесва, сержант. Някак си… отпуска ме.

— В смисъл?

— Просто показва, че не си толкова далече от нас останалите, колкото изглежда понякога.

Геслер отвърна с гримаса:

— Значи бъркаш, войник. Аз съм сержант, което ме поставя толкова далече от теб и другите идиоти, колкото пещерна мечка от проклета трикрака белка. Ясно?

— Да, сержант.