Вихърът на Жътваря

— Е, защо още се крием тука? От оня комин пуши, което значи, че вътре има хора. Тъй че дай ни проклетия си знак да тръгваме, Ботъл, и задачата ти е приключила засега.

— Добре. Смятам, че вътре има двама. Кротки, съзерцателни мисли, никакъв разговор още.

— Съзерцателни? Каквото си мисли една крава с пълен търбух, докато телето с мократа муцуна й суче от вимето? Или като някоя гигантска двуглава змия, дето се кани да изпълзи през комина и да глътне стария Кръд и стопанката му?

— Някъде по средата според мен.

Геслер го изгледа с яд, после изсумтя, обърна се и даде сигнал с ръка. След миг Уру Хела пропълзя покрай Коураб Билан Тену’алас — който беше точно зад сержанта — и спря вляво от Геслер.

— Сержант?

— Ботъл вика, че там имало двама. Искам да отидеш миролюбиво и да им извикаш — жадна си и искаш да ги помолиш за един-два черпака от кладенеца.

— Не съм жадна, сержант.

— Излъжи, войник.

Ботъл забеляза, че идеята я притесни. „Духовете да не дават, какви неща открива човек…“

— А ако просто помоля да си напълня меха?

— Добре, и така става.

— Разбира се, ще трябва първо да го изпразня — рече тя намръщено.

— Защо просто не го направиш?

— Да, сержант.

Геслер отново се извърна към Ботъл и младият маг ясно видя по лицето му борба между патос и отчаяние.

— Приготви се да ги удариш с някакво замайване, ако всичко се оплеска.

Ботъл кимна и като забеляза съвсем новото изражение на Геслер, попита:

— Какво не е наред, сержант?

— Хм, или току-що се подмокрих, или Уру Хела си изля меха. На известно ниво мисля, че разликата е спорна.

„Точно така, сержант. Току-що ме спечели. Тук. Спечели ме, тъй че ще ти дам каквото имам. Отсега нататък.“ Но макар и с тази уж сериозна мисъл в главата, трябваше да се обърне и да захапе здраво ръкава на кожената ризница. „Чакай само да видим всички хубавото петно на слабините ти, сержант. Няма да преживеете тази сутрин, сър, няма шанс. Ох, колко скъп спомен ще е!“

Уру Хела закачи празния вече мях на колана си, пропълзя още малко напред и стана. Оправи тежката броня по себе си, измъкна клонките и стръкчетата трева от свръзките й, затегна каишката на шлема си и тръгна към къщата.

— О! — измърмори Ботъл.

— Какво?

— Изведнъж се оживиха — не знам, може би единият я видя през процеп в кепенците — не, нещо тук не е наред.

— Какво?

— Още не си говорят, но се раздвижиха. Много. И много бързо. Сержант, не мисля, че я видяха. Мисля, че я подушиха. И нас.

— Подушиха? Ботъл…

— Сержант, не мисля, че са човешки същества…

Уру Хела тъкмо подминаваше кладенеца, на петнайсет крачки от вратата на къщата, когато въпросната врата рязко се отвори — бутната толкова силно, че се откъсна от кожените панти — а съществото, което изникна пред очите им, изглеждаше толкова огромно, че едва се побираше в рамката, издигаше се, все едно се изкачва по стъпала дълбоко под приземния етаж — извиси се, повлякло след себе си гигантска двуръчна брадва…

Уру Хела спря.

— Напред! — ревна Геслер, изправи се с пъшкане и надигна тежкия арбалет…

Коураб Билан Тену’алас се втурна покрай сержанта с изваден меч…

Ботъл усети, че устата му се движи, но никакъв звук не излезе. Зяпна. Демон. Проклет от Гуглата демон Кенрил’а!

Вече се беше измъкнал и връхлиташе върху Уру Хела.

Тя хвърли по него меха, обърна се и хукна с всичка сила назад, мъчеше се да извади меча си.

Не беше достатъчно бърза, за да избяга — гигантската брадва на демона блесна в мълниеносна дъга и я удари в лявото рамо. Ръката й отхвърча настрани. Кръв блъвна от свръзките на ризницата по гърба й, докато широкото острие се забиваше все по-дълбоко. Разкъса гръбнака й и изсвистя навън.

Още кръв, толкова много, но убийственото червено бликане бързо секна — сърцето на Уру Хела беше спряло, животът й вече напускаше посеченото тяло — и тя залитна и падна по очи на земята.

Арбалетът на Геслер изтътна и металната стрела изсвистя на по-малко от педя от дясното рамо на Коураб.

Демонът изрева от болка — желязната пръчка затъна дълбоко в гърдите му, много над двете сърца.

Коураб Билан Тену’алас връхлиташе, ревеше нещо на племенната си реч, нещо като „Топките на Леоман!“

Геслер презареди, на едно коляно. Сторми, Солтлик и Шортноус профучаха покрай него, последвани от Корик и Тар. Смайлс възви настрани, с арбалет в ръцете — едно от оръжията на Фид, заредено с острилка — и го насочи към входа на къщата, където се бе появил втори демон. О, бърза беше и още как: стрелата профуча със странен птичи звук и вторият демон, щом я видя, замахна с оръжието си — тълвар — на пътя й, но без голяма полза, когато гранатата се взриви.

Нов болезнен врясък, гигантското същество залитна назад, изгубило равновесие, натресе се в стената на къщата до вратата. Дърво, кирпич и вар се огънаха навътре и докато демонът падаше, цялата стена се срути с него.

„А аз какво правя? Проклет да съм, какво правя аз?“ Ботъл скочи на крака, затегли отчаяно от първия лабиринт, отвърнал на зова му.