Вихърът на Жътваря

Демонът с брадвата замахна към Коураб. Клинообразното острие посече в убийствена дъга. Порази щита на Коураб под тъп ъгъл, изстърга нагоре и щеше да го посече в главата, ако той не беше залитнал, стъпил беше в някаква дупка и лявото му коляно се огъна, той изгуби равновесие и се килна на една страна. Успя обаче да забие меча в дясното коляно на съществото и то нададе ужасен вой.

В следващия момент Сторми, с двамата тежки на фланговете, се озоваха до Коураб. Засякоха мечове, щитове заблъскаха ранения Кенрил’а. Кръв и парчета месо плиснаха из въздуха.

Нов демонски рев, съществото се хвърли назад от убийствения близък бой, за да спечели пространство, развъртя брадвата в дивашко хоризонтално посичане, което направи на трески трите щита, вдигнали се да го прихванат. Метален обков и дърво, се разхвърчаха на всички страни. Солтлик изпъшка — ръката му беше счупена.

— Разчисти! — изрева някой и Сторми и двамата тежки хукнаха назад. Коураб, все още на земята, се изтъркаля след тях.

Все още замаян, демонът се изправи, стиснал брадвата.

Острилката, хвърлена от Смайлс, го удари в лявата скула.

Ослепителна светлина, оглушителен пукот, дим — и демонът залитна назад, едната страна на чудовищното му лице беше размазана на червена каша.

Но Ботъл усети, че умът на съществото се окопитва бързо.

— Изтегляй се! Всички — ревеше Геслер.

Събрал всичката сила, на която бе способен, Ботъл удари мозъка на демона с Мокра. Усети го как се сви зашеметен.

Смайлс хвърли нова граната в развалините. Втори оглушителен взрив, още дим и още една част от сградата рухна в развалини.

— Изтегляме се!

Ботъл видя как Корик и Тар се поколебаха, обзети от отчаяна стръв да довършат замаяния демон. В този момент пристигнаха Фидлър и Кътъл.

— Ташаци на Гуглата! — изруга Фидлър. — Движение, Корик! Тар! Бързо!

Геслер правеше някакъв странен жест.

— Тръгваме на юг! На юг!

Солтлик и Шортноус завиха натам, но Сторми ги дръпна назад.

— Това му викат заблуждаваща посока, идиоти проклети!

Отделенията се прегрупираха в движение, на изток, вече на бегом. Шокът от смъртта на Уру Хела и последвалата битка ги беше смълчал, чуваше се само тежкият дъх и тихото скърцане на броня. Зад тях от фермерската къща се вдигаха валма черен дим. Демонът, стиснал брадвата, залиташе като в мъгла; кръв шуртеше от главата му.

Проклетата острилка трябваше да му пръсне черепа, знаеше Ботъл. „Дебели кокали, предполагам.“ Кенрил’а, да, не от поданиците им. Не, Знатните от Арл Гамелон, сигурен беше в това.

Сторми подхвана:

— Проклети от Гуглата демони земеделци! Проклети от Гуглата скапани демони земеделци! Сеят, дърпат кравешки вимета, предат вълна — и секат пътници на парчета! Геслер, приятелю, мразя го това място, чу ли ме? Мразя го!

— Млък! — изръмжа Фидлър. — Пак извадихме късмет, че ония острилки не ни накълцаха на кайма на пътя. Не ща да ти слушам глупостите!

— Няма повече — отвърна Сторми. — Кълна се…

— Опичай си акъла — сряза го Геслер. — Проклет да си, Сторми, не давай обещания, които не можеш да спазиш — ние сме в бой и ще мрат хора. Никакви обещания повече, разбра ли ме?

Навъсено кимване беше единственият му отговор.

Тичаха, краят на дългата, дълга нощ се изтърколи и денят дойде. Другите ги чакаше почивка напред, знаеше Ботъл. Някъде. Но не и за него. Не, той трябваше да прави илюзии, за да ги скрие. Трябваше да прескача от твар на твар из тази гора, да заличи дирята им. Трябваше да опази живи тези глупаци.

Демонът принц изпълзя от развалините, изплю кръв, седна на задника си и се огледа замаяно. Брат му стоеше наблизо, насечен, с пребито тяло и без половин лице. Е, то и бездруго не беше кой знае какво лице, а и бързо щеше да израсте отново. Освен окото може би.

Брат му го видя и се олюля към него.

— Никога повече няма да ти повярвам.

— Какво искаш да кажеш? — Думите излязоха хрипливо, болезнено от устата му. Беше вдишал пламъци с втората граната.

— Каза, че фермерството било мирно. Каза, че можем просто да се оттеглим на спокойствие.

— Беше мирно — отвърна той кисело. — Всичките ни съседи се разбягаха, нали?

— Тези не са.

— Не бяха фермери обаче. Мисля, че мога да го кажа със сигурност.

— Главата ме боли.

— И мен.

— Накъде побягнаха?

— Не на юг.

— Дали да не тръгнем след тях, братко? Каквато стана тя, склонен съм да споделя мнение, че ни надвиха в тази малка схватка, а това ме дразни.

— Струва си да го обсъдим. Гневът ми се пробуди в края на краищата. Но бих те посъветвал да си намериш кирката, братко, вместо тази тъпа дърварска брадва.

— Най-близкото подръка. И сега ще трябва да копая в тоя наш съсипан тлеещ дом — цялото това копаене, за нищо!

В този момент чуха отчетливо тропот на коне. Идваха бързо насам по пътя.

— Чуй, идват още. Няма време да си търсиш кирката, братко. Да тръгнем и да нанесем сладкото си отмъщение, а?

— Страхотна идея. Едното ми око още работи, би трябвало да стигне.

Двамата демонски принцове Кенрил’а забързаха по коларския път.

Наистина не им беше ден.

На четвърт левга от фермерската къща Фидлър рязко се обърна и това за сетен път потвърди за Ботъл, че сержантът има скрити дарби.